— Добре — там си. Знаеш ли дали пощальонът вече е минал?
— Маделайн?
— До кутията съм. Искам да изпратя нещо, но ако вече е минал оттук, после ще ида до града да го пусна.
— Всъщност беше Ронда и да — тръгна вече.
— По дяволите! Добре, няма значение, ще се погрижа по-късно.
Колата й бавно се появи иззад плевнята и зави по пътя нагоре към къщата.
Тя влезе в кухнята през страничната врата. Изражението й бе напрегнато — както винаги, когато й се налагаше да шофира при снеговалеж. Тя веднага забеляза особения му поглед.
— Какво има?
Беше потънал в размисъл относно нещо, което му бе хрумнало по време на обаждането й от пощенската кутия. Отговори й чак след като тя свали палтото и обувките си.
— Мисля, че току-що открих нещо.
— Браво! — Тя се усмихна и зачака подробностите, като междувременно изтръскваше снежинките от косата си.
— Загадката с числото — втората. Знам как го е направил… или поне как може да го е направил!
— А втората беше?
— Онази с числото деветнайсет, същата, която Мелъри записа. Показах ти писмото.
— Спомням си.
— Убиецът накара Мелъри да си намисли число и после да му го прошепне.
— А защо е искал да шепти? Между другото, този часовник не показва точно времето — добави тя и погледна нагоре към стенния часовник.
Той се втренчи в нея.
— Извинявай — безгрижно каза тя. — Продължавай.
— Мисля, че го кара да прошепне числото, защото по този начин се внася елемент на зловещо очакване, което действа доста по-разсейващо от простото „Кажи ми числото“. И става по-лесно да прикриеш истината.
— Май не схващам мисълта ти.
— Убиецът не е имал никаква представа какво ще бъде числото, което ще си намисли Мелъри. Единственият начин да разбере, е бил да го попита. Просто се старае да хвърли димна завеса около въпроса си.
— Само че споменатото от Мелъри число не е ли било написано на писмото, което убиецът вече е бил пуснал в пощенската му кутия?
— Да и не. Да — числото е споменато в писмото, което Мелъри откри няколко минути по-късно в кутията, но не, не е било вече в кутията. Всъщност писмото все още не е било и принтирано.
— Обърках се.
— Представи си, че към лаптопа си убиецът е имал един от тези минипринтери. Текстът на писмото вече е бил готов, с изключение на самото число. Нека предположим, че е седял в колата си точно до пощенската кутия на онзи тъмен провинциален път, който минава покрай института. Обажда се на Мелъри по мобилния си телефон — точно както ти ми се обади преди малко — убеждава го да си измисли число и после да го „прошепне“. В момента, в който Мелъри изпълнява, каквото му е казано, той нанася цифрите в текста и цапва бутона за принтиране. След половин минута пъха писмото в плик, пуска го в пощенската кутия и подкарва колата, без никой да го забележи. Така внушава, че притежава някакви дяволски способности да чете мисли!
— Много умен — отсъди Маделайн.
— Той или аз?
— Явно и двамата.
— Мисля, че е доста логично. Също така е логично да запише и шума от трафика — по този начин създава впечатлението, че се намира някъде другаде, а не на пустото и тихо селско пътче.
— Шум от трафик?
— Запис на улично движение. Една умна лаборантка от техническата лаборатория на БКР анализира звука от касетата, на която Мелъри записа обаждането, и откри, че фонът се състои от два типа звуци — двигател на кола и трафик. Шумът от двигателя се оказа първо поколение — така наричат факта, че се е появил по същото време, по което и гласът. Обаче звукът от трафика е второ поколение, тоест по време на обаждането е бил пуснат запис на улично движение, който се наслагва върху гласа. Първоначално това откритие изглеждаше напълно безсмислено.