Междувременно снеговалежът се бе превърнал в истинска виелица. Гърни бе на крак от почти трийсет часа и знаеше, че се нуждае от сън, но реши, че ще се насили още малко. Сложи кафе и подвикна на Маделайн, която се бе качила на горния етаж. От едносричния й отговор не успя да разбере дали и тя иска, макар да предполагаше какво е казала. Попита я отново. Този път „не“-то бе високо и силно — повече, отколкото бе необходимо, помисли си той.
Снегът оказваше обичайния си успокояващ ефект върху него. Събитията в този случай се струпваха твърде бързо. Това, да изпрати собственото си послание до пощенската кутия в Уичърли в опит да се свърже с убиеца, сега започваше да изглежда като грешка. Беше му предоставена сравнително не малка свобода при разследването; тя обаче надали обхващаше и подобни „творчески“ намеси. Докато чакаше кафето да се свари, в ума му се наслагваха картини от местопрестъплението в Содъртън, включително камбалата — толкова ясно, все едно я бе видял със собствените си очи. Мисълта за бележката от прозореца на Дърмот се опитваше да ги измести. „Да дойде един, да дойдат всички/сега всички глупаци ще умрат.“ Хрумна му, че може да излезе от това тресавище, като се захване да свърши нещо. Единият вариант бе да поправи счупеното гребло за почистване на покрива. Вторият — да се занимае отново с числото „деветнайсет“ и да провери дали идеята му води нанякъде. Избра него.
Ако приемеше, че измамата бе станала точно както бе предположил, до какви изводи водеше това? Убиецът бе умен, с богато въображение, запазваше спокойствие, когато бе под напрежение, обичаше садистичните игрички. Той бе маниак на тема контрол, обсебен от нуждата да кара жертвите си да се чувстват безпомощни. Всъщност всичко това бе вярно и тези качества вече бяха известни. Не беше ясно защо е избрал да ги разкрие именно по този начин. Гърни се досети, че отличителния белег на номера с числото „деветнайсет“ бе фактът, че е именно това — номер. И този трик създаваше впечатлението, че извършителят познава жертвата си достатъчно добре, за да прозре какво си мисли тя. А всъщност това не изискваше абсолютно никакви знания за нея.
Божичко!
Как беше онова изречение от второто стихотворение, което бе изпратил на Мелъри?
Гърни почти изтича до кабинета си. Грабна папката с документите и стремително разлисти документите в нея. Ето го! За втори път през този ден той изживя радостното вълнение при досега с част от истината.
Какво беше казала Маделайн онази нощ? Всъщност снощи ли бе, или предната вечер? Нещо за това, че съобщенията са странно неопределени — в тях няма конкретни факти, имена, места — всъщност нищо реално?
Въодушевлението на Гърни бе много силно. Ясно усещаше как се наместват големи парчета от пъзела. И основното от тях досега бе обърнато с главата надолу. Вече бе ясно, че убиецът просто се бе преструвал, че има подробна информация, и то от първа ръка, за жертвите и миналото им. Гърни отново прегледа копията от бележките — не, наистина нямаше никакви доказателства, че извършителят е знаел каквото и да било за тях, освен имената и адреса им. Очевидно знаеше, че някога са пиели прекалено много, но дори това знание не бе подплатено с подробности — нямаше конкретен инцидент, човек, с който да се е случил, време или място. Това напълно съвпадаше с идеята за убиец, който се опитва да внуши на жертвите си, че ги познава много добре, а всъщност не знае нищо за тях.
Това на свой ред повдигна нов въпрос. Защо да убива непознати? Ако отговорът бе, че изпитва патологична омраза към всички хора с проблем с пиенето, тогава защо (както бе казал Ранди Клам в Бронкс) просто не бе хвърлил бомба на най-близката сбирка на анонимните алкохолици?
Мислите му отново започнаха да се въртят в кръг под влияние на обзелата го умора. С нея дойде и съмнението. Възбудата, че бе открил как е направен номера с числото и какво означава това за връзката между убиеца и жертвите му, сега бе заменена от едно познато чувство. Започна да се самокритикува, че не бе осъзнал истината по-рано. А после дойде и страхът, че това ще се окаже поредната задънена улица.
— Какво има пък сега?
Маделайн бе застанала на прага на кабинета. В ръката си държеше черна найлонова торба за боклук, а косата й бе разрошена — явно идваше направо след изпълнението на мисията „разчистване на дрешника“.