Докато диктуваше въпросите си, наблюдаваше Мелъри. Той само клатеше глава, като че искаше да подчертае, че му е абсолютно невъзможно да си спомни каквито и да било имена, отговарящи на горните условия.
— Знам колко е трудно — увери го Гърни с бащинска загриженост, — но е наложително да се свърши. Междувременно остави писмата при мен. Ще ги огледам по-внимателно. Но не забравяй — не съм частен детектив и вероятно ще се окаже, че не мога да ти помогна кой знае колко.
Мелъри мрачно се взираше в ръцете си.
— Като изключим изготвянето на тези списъци, има ли нещо друго, което аз самият да сторя?
— Добър въпрос. Ти сещаш ли се за нещо?
— Ами… може би с известно насочване от твоя страна ще успея да издиря този господин Арибда от Уичърли, Кънектикът, или да получа някаква информация за него.
— Ако под „издиря“ имаш предвид да се добереш до домашния му адрес чрез този на пощенската кутия, да знаеш, че от пощата няма да ти го дадат. От полицията могат да го изискат, само че ти не желаеш да ги замесваш. Би могъл да провериш в интернет, обаче доникъде няма да стигнеш така, защото името най-вероятно е измислено. Той сам казва в бележката, че не под това име го познаваш. — Гърни замълча. — Само че тази работа с чека е странна, не си ли съгласен?
— За стойността ли говориш?
— Говоря за това, че не е осребрен. С каква цел подчертава значението му — точната сума, на чие име да бъде, къде да се изпрати — а после не взема парите?
— Ами, ако Арибда е фалшиво име и съответно той няма лична карта на това име…
— Тогава защо предлага варианта да се изпрати чек? Защо не настоява парите да са в брой?
Очите на Мелъри обхождаха земята, като че възможностите бяха противопехотни мини, прикрити в нея.
— А може единственото, което иска, да е документ с подписа ми върху него.
— И това ми хрумна — заяви Гърни, — само че при това предположение има два проблема. Първо, ако се сещаш, той няма нищо против да вземе парите в брой. Второ, ако истинската му цел е била да получи подписан чек, защо не е поискал по-малка сума — например двайсет долара или пък петдесет? Това не би ли намалило вероятността за отказ?
— Може би Арибда не е толкова умен.
— Подозирам, че проблемът съвсем не е такъв.
Мелъри изглеждаше така, сякаш във всяка клетка от тялото му изтощението и тревогата се борят за надмощие, очевидно, без да могат да излъчат победител.
— Смяташ ли, че ме заплашва реална опасност?
Гърни сви рамене.
— Повечето откачени писма са просто това — писма от ненормални. Самото неприятно съобщение е оръжието на престъплението, така да се каже. Но все пак…
— Тези са различни?
— Възможно е.
Очите на Мелъри се разшириха.
— Разбирам. Нали ще ги прегледаш пак?
— Да. А пък ти ще се захванеш със списъците, нали?
— Надали ще помогне нещо, но, да — ще опитам.
Глава 6
С кръв, която е така червена, както нарисувана на картина роза
След като не бе поканен да остане за обяд, Мелъри неохотно се беше оттеглил. Караше добросъвестно и внимателно реставриран светлосин „Остин-Хийли“ — класически отворен спортен автомобил. Денят бе идеален за шофиране, но той не забелязваше прелестта му, потънал в тъжните си мисли.
Гърни се върна на стола си и остана в него дълго време — почти цял час — с надеждата хаосът от факти да започне да се разплита или дори подрежда по някакъв смислен начин, да се разкриват взаимовръзки и конкретика.
Обаче единственото, което му се изясни, бе, че е гладен. Стана, отиде в къщата и си направи сандвич от сирене и печени чушки, който изяде сам. Маделайн беше изчезнала и той се зачуди дали не е забравил някакъв план, за който му е споменавала. След това, докато изплакваше чинията си и безцелно се взираше през прозореца, я видя да криволичи по полето. Идваше от овощната градина, а брезентовата й торба беше пълна с ябълки. Освен това сякаш се къпеше в ореол от ярка светлина и спокойствие, което й се случваше често, щом излезеше навън.
Тя влезе в кухнята и остави ябълките на пода до мивката с дълбока щастлива въздишка.
— Господи, какъв ден! — възкликна Маделайн. — В такъв ден да останеш затворен вкъщи дори и минута повече, отколкото е абсолютно необходимо, е престъпление!