— Добре, дами и господа. Време е да ми разкриете тайната. Какво, по дяволите, е толкова идеално?
Холдънфийлд погледна Гърни.
— Ти му кажи за думата. Аз ще му обясня за филма.
— Думата е на обратно. Обяснението е точно толкова просто. Това е основен мотив, който се повтаря непрекъснато още от началото на случая. Както следите, които бяха оставени на обратно в снега. И разбира се, думата е „сеч“, написана наопаки. Заявява ни, че сме подхванали целия случай на обратно — „тъпи зли ченгета“, това е.
Клайн прикова Холдънфийлд с поглед на водещ кръстосан разпит полицай:
— Съгласна ли си с това мнение?
— В общи линии, да.
— А по въпроса за филма?
— А, да — филмът. Ще се опитам да бъда толкова кратка, колкото и детектив Гърни.
Тя помисли за миг. Личеше, че внимателно подбира всяка дума:
— Във филма се разказва за едно семейство, в което майката и синът са тероризирани от лудия баща. Баща, който между другото е алкохолик и става агресивен, когато се напие.
Родригес поклати глава.
— Да не би да твърдите, че някакъв откачен, алкохолизиран и буйстващ баща е убиецът, когото търсим?
— О, не, не! Не бащата. Синът.
— Синът?! — Лицето на Родригес постигна нови висоти в изразяването на скептицизъм.
Холдънфийлд продължи:
— Вярвам, че убиецът ни казва, че баща му е бил като онзи от „Сиянието“. Смятам, че по този начин ни се обяснява.
— Обяснява ни се? — От устата на Родригес всеки момент щяха да започнат да излизат пръски.
— Всеки иска да представи себе си по собствения си начин, капитане. Сигурна съм, че всеки ден в работата си се сблъсквате с това. При мен поне е така. Всички си имаме логична обосновка за поведението си, колкото и странна да е тя за околните. Всеки иска действията му да бъдат разпознати като оправдани, дори психичноболните — всъщност може би най-вече те.
Това наблюдение предизвика всеобщо мълчание, което в крайна сметка бе нарушено от Блат:
— Аз имам въпрос. Вие сте психиатър, нали така?
— Консултиращ съдебен психолог — отговори Холдънфийлд като Сигърни Уивър.
— Добре, както и да е. Знаете как работи умът. Та ето го и въпросът: тоя тип знае какво число ще хрумне на някого, преди дори да си го помисли. Как го прави?!
— Не го е направил.
— Със сигурност го е направил, мътните да го вземат!
— Не. Предполагам, имате предвид случаите, за които четох. С числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет. Само че в действителност той не прави това, което казвате. Просто не е възможно да знаеш предварително какво точно число ще си намисли друг човек при обстоятелства, които не контролираш ти самият. Съответно — не е знаел.
— Да, ама е факт, че го е сторил! — настоя Блат.
— Има поне едно обяснение — намеси се Гърни. Той пресъздаде сценария, който му бе хрумнал, след като Маделайн му се бе обадила по мобилния си телефон, като бе застанала до пощенската им кутия. По-точно им обясни, че убиецът може да е използвал преносим принтер, за да напише и разпечата писмото с числото деветнайсет, след като Марк Мелъри му го бе казал по телефона. И то, докато си седи спокойно в колата.
Холдънфийлд бе впечатлена.
Блат пък приличаше на балон, на който са изпуснали въздуха. Според Гърни това бе сигурен знак, че някъде из простоватия му мозък и прекалено напомпаното с фитнес тяло се крие романтик, влюбен в странното и невъзможното. Но това не продължи дълго:
— А какво ще кажете за шестстотин петдесет и осем? — не се предаваше Блат. Предизвикателният му поглед се местеше между Гърни и Холдънфийлд. — В този случай няма телефонно обаждане, само писмо. Така че… как е разбрал, че Мелъри ще избере именно това число?
— Нямам отговор на този въпрос — отвърна му Гърни, — но ще разкажа една кратка чудновата история, която може да ни помогне заедно да стигнем до него.
Родригес демонстрираше нетърпение, но Клайн се наведе напред и интересът му накара капитана да си затрае.
— Оня ден сънувах баща си — започна Гърни. После неволно се поколеба. Гласът му прозвуча различно дори за него самия. В него дочу ехо от дълбоката тъга, която бе предизвикал сънят. Видя Холдънфийлд да го гледа с любопитство, но не му стана неприятно от това. Насили се да продължи: — След като се събудих, открих, че съм се замислил за един номер с карти, който баща ми правеше понякога на Нова година, ако имахме гости и си бе пийнал няколко питиета, от което винаги му ставаше много забавно. Разперваше като ветрило една колода и обикаляше из стаята, като караше трима или четирима души да си изберат карта. После се съсредоточаваше върху един от тях и му казваше внимателно да погледне картата, която е избрал, а после да я върне при другите. След това му връчваше тестето и го караше да го разбърка. После му разправяше разни глупости — „фокус-бокус, прочетох ти мислите“. Това продължаваше понякога по още десетина минути. Накрая драматично разкриваше коя е картата — което, разбира се, му бе известно още от момента на избирането й.