— Как? — запита Блат озадачено.
— Още в началото, докато подготвяше картите, преди да ги разпери като ветрило, той успяваше да види поне една карта, след което контролираше местоположението й във ветрилото.
— Добре, а какво става, ако никой не избере именно нея?
— Ако никой не изтеглеше точно тази карта, той си намираше начин да спре изпълнението на номера. Правеше нещо за отвличане на вниманието — като например, че е забравил чайника на котлона или нещо подобно — така че никой не разбираше, че има проблем със самия номер. Но почти никога не му се налагаше да прибягва към това. Той по такъв начин подаваше колодата, че някой от тези, на които я предлагаше, избираше именно картата, която баща ми искаше. Почти винаги ставаше така. А ако не, той просто се прехвърляше на кухненското представление, след което започваше фокуса отново. И, разбира се, винаги разполагаше с напълно благовиден предлог, под който да се отърве от хората, изтеглили грешни карти, така че никой не разбираше какво всъщност става.
Родригес се прозя.
— Това свързано ли е по някакъв начин с числото шестстотин петдесет и осем?
— Не съм напълно сигурен — призна Гърни, — но идеята, че някой си мисли, че избира случайна карта, докато всъщност изборът му се контролира от друг…
Сержант Уиг, която бе слушала с нарастващ интерес, го прекъсна:
— Вашата история за фокуса с картите ми напомни за една пощенска измама. Събитията се развиват към края на деветдесетте. — Дали заради необичайния й глас, за който човек не би могъл да каже с точност дали е мъжки или женски, или заради това, че въобще е проговорила — което само по себе си бе необичайно — но тя на мига привлече вниманието на всички. — Човекът получава писмо, подател на което е уж частна детективска агенция. Извиняват му се, че нарушават личното му пространство. После „признават“, че изпълнявайки задача, включваща наблюдение, по погрешка са следили именно него в продължение на няколко седмици. Че са го снимали в различни ситуации. Твърдят, че законът за защита на личните данни ги задължава да му предоставят всички копия на въпросните снимки. А после идва уловката: тъй като някои от тези снимки са компрометиращи, дали получателят не би желал да му ги изпратят на адрес на пощенска кутия, вместо до дома му? Ако предпочита така, то първо нека изпрати такса от петдесет долара заради допълнителните разноски.
— Всеки, който е достатъчно глупав да се хване на това, заслужава да изгуби петдесет долара! — подигравателно отбеляза Родригес.
— О, някои хора изгубили доста повече от това — спокойно отвърна Уиг. — Не ставало въпрос за получаването на таксата от петдесет долара. Това било само проба. Измамникът разпратил повече от един милион такива писма. Единствената цел на искането за петдесет долара била да му помогне да си състави списък с хора, които се чувстват достатъчно виновни, че да не искат снимките от онова, което са вършили, да попаднат в ръцете на съпрузите им. Тези лица впоследствие били подложени на атаки с искания за много по-високи суми, за да им се върнат уличаващите снимки. В крайна сметка някои от тях платили по петнайсет хиляди долара за това.
— За снимки, които никога не са съществували! — възкликна Клайн със смесица от възмущение и възхита от изобретателността на измамника.
— Глупостта на хората никога не спира да ме изумя… — започна Родригес, но Гърни го пресече:
— Божичко! Точно това е! Искането за двеста осемдесет и девет долара! Същото нещо е. Това е тест!
Родригес го изгледа озадачен:
— Тест за какво?
Гърни затвори очи, за да му е по-лесно да си представи писмото до Мелъри, в което се искаха парите.
Намръщен, Клайн се обърна към Уиг:
— Този майстор-изнудвач… казахте, че е изпратил един милион писма, така ли?