Дали това значеше, че в някаква степен винаги възприемаме познатите неща такива, каквито са били преди? Нима сме заседнали в миналото не заради носталгия по него, а заради някакъв проблем в начина, по който работи нервната ни система? Ако човек наистина възприема онова, което „вижда“, като съчетание от информацията, предоставена от сетивата му в конкретния момент, и онази, съхранена в паметта му… това наистина придаваше ново значение на израза „да живееш в миналото“. По този начин миналото би наложило пълна диктатура над настоящето, тъй като ще предоставя на възприятията остаряла и невярна информация. Не напомняше ли това на ситуацията на сериен убиец, задвижван от травма, получена преди години? Колко точно би било изкривено зрението му? Теорията моментално го въодушеви. Обмислянето на нова идея винаги го караше да се чувства по-добре, малко по-жив. Сякаш контролира събитията. Днес обаче му бе трудно да поддържа това чувство. GPS-ът го предупреди, че му остават около триста метра до входа на Уичърли. Магистралата свърши и на разклонението той зави вдясно. Районът представляваше безразборна смесица от селскостопански площи, еднотипни къщи, минимаркети, както и призраците на отминала ера на смях и летни удоволствия: разнебитено автокино, табела, указваща пътя към езеро с ирокезко име.
Това го накара да се замисли за едно друго езеро с индианско име. Той и Маделайн го бяха обиколили, когато търсеха идеалното място в Кетскилс, където да се установят. И сега виждаше оживеното й лице, докато стояха на неголямата скала — хванати за ръце, усмихнати и загледани към набраздената от вятъра вода. Със спомена го прободе и чувство за вина. Все още не й се бе обадил да й обясни какво прави, къде отива и че вероятно ще закъснее. Не беше сигурен колко точно да й каже. Трябваше ли изобщо да споменава за пощенската марка? Реши да й звънне веднага и да импровизира. И нека Господ ми помогне да кажа правилното нещо.
Тъй като осъзнаваше, че нивото на стреса му вече е достатъчно високо, сметна за необходимо да отбие и да спре, преди да се обади. Първото подходящо място се оказа занемарен паркинг, покрит с чакъл и боклуци. Мястото бе разположено пред малка сергия за плодове и зеленчуци, която обаче бе затворена за през зимата. Думата от гласовата система, с която набираше дома си, бе — практично, но без въображение — „вкъщи“.
Маделайн отговори на второто позвъняване с онзи оптимистичен приветствен тон, с който винаги започваше телефонните си разговори.
— Аз съм — каза й, а в гласа му се отразяваше само малка частица от светлото чувство в нейния.
Последва пауза — точно колкото един удар на сърцето.
— Къде си?
— Именно затова ти се обаждам. В момента съм в Кънектикът, близо до град Уичърли.
Съвсем естественият въпрос след това изявление би бил „Защо?“. Но Маделайн не задаваше очевидни въпроси. Тя чакаше.
— Има ново развитие по случая — обясни й той. — Може би върви към края си.
— Разбирам.
Чу я как бавно и сдържано си поема въздух.
— Нищо друго ли няма да ми кажеш? — попита.
Той се загледа в безжизнената сергия от другата страна на колата. Не приличаше на затворена заради сезона. Изглеждаше изоставена.
— Мъжът, когото преследваме, започва да става безразсъден — каза накрая. — Може би сега ще имаме възможност да го пипнем.
— Мъжът, когото преследваме?! — Гласът й се бе превърнал в крехък лед, който заплашваше да се пропука всеки миг.
Той замълча, подразнен от реакцията й.
Тя продължи, вече откровено вбесена:
— Да не би да имаш предвид скапания сериен убиец, мъжът, който никога не пропуска — същият, който застрелва хората във врата и им прерязва гърлата? За него ли говориш?
— Така е… да, него преследваме.
— Да не би ченгетата в Кънектикът да са малко, че да трябва и ти да се занимаваш с това?
— Той очевидно се е прицелил в мен.
— Какво?
— Очевидно е разбрал по някакъв начин, че работя по случая. Има вероятност да се опита да направи нещо глупаво, а това би ни дало възможността, от която имаме нужда. Това е шансът ни да пренасочим битката на негова територия, а не само да скачаме от местопрестъпление на местопрестъпление.