— Какво?! — Сега вече думата бе по-скоро болезнен вик, отколкото въпрос.
— Всичко ще е наред — неубедително заяви той. — Започва да поддава. Всеки момент може да се разпадне и да се самоунищожи. Просто трябва да съм там, когато това се случи.
— Трябваше да си там, когато това бе работата ти. Сега не е необходимо!
— Маделайн, за бога, та аз съм полицай! — Думите изхвърчаха от устата му като камък от прашка. — Защо, по дяволите, не можеш да разбереш това?!
— Не, Дейвид — равно отвърна тя. — Беше полицай. Сега вече не си. Няма нужда да ходиш там!
— Вече съм. — В последвалата тишина гневът му утихна като вълна, оттегляща се от брега. — Всичко е наред. Знам какво правя. Нищо лошо няма да ми се случи.
— Дейвид, какъв ти е проблемът? Защо продължаваш да се тикаш под куршумите? Буквално се вреш в тях! Докога? Докато някой ти пръсне мозъка ли? Това ли искаш? Това ли е планът за годините, които предстоят? Да си седя и само да чакам и да чакам — да чакам кога ще те убият?! — Гласът й се пречупи на думата „убият“. Емоцията бе толкова силна, че буквално го остави без думи, без дъх.
Маделайн бе онази, която проговори първа:
— За какво е всичко всъщност?
— За какво е? — Въпросът го извади от равновесие. Нямаше смисъл, но и… — Не разбирам какво ме питаш.
Напрегнатата тишина, която я обгръщаше, му въздействаше дори и на разстояние от стотици километри. Смазваше го.
— Какво имаш предвид? — Усети как сърцето му ускорява ритъма си. Стори му се, че я чува да преглъща. По неведом начин разбра, че тя се опитва да вземе решение. Когато най-накрая му отговори, това не бе истински отговор — а въпрос. Произнесе го толкова тихо и нежно, че едва успя да я чуе:
— Заради Дани ли го правиш?
Усещаше как кръвта бие във врата, слепоочията, ръцете му.
— Моля? Какво… какво общо има това с Дани — въобще?! — Не искаше отговор, не и сега, не и когато имаше толкова много за вършене.
— О, Дейвид… — въздъхна тя.
Ясно я виждаше в мислите си как тъжно клати глава, твърдо решена да говори по най-трудната от всички теми. Когато Маделайн отвореше някоя врата, тя винаги минаваше през нея. И сега не остана на прага. Пое си въздух на пресекулки и продължи да го притиска:
— Преди Дани да умре, работата ти бе най-важна за теб, заемаше най-голямо място в живота ти. А след това просто бе единствена. Единствената част. През последните петнайсет години само работеше, нищо друго. Понякога си мисля, че се опитваш да компенсираш или да забравиш нещо… да разрешиш нещо. — Заради напрегнатия начин, по който произнесе думата, тя прозвуча като симптом на неизвестна болест.
Той се опита да запази самообладание, като се придържа към най-належащите в момента факти.
— Отивам до Уичърли, за да помогна за задържането на мъжа, убил Марк Мелъри. — Гласът, излизащ от устата му, сякаш принадлежеше на някой друг. Някой стар, уплашен и почти вцепенен човек, който се опитва да говори логично.
Тя пренебрегна казаното от него и продължи да следва нишката на собствените си мисли:
— Надявах се, че ако отворим кутията и погледаме рисунките му… ще успеем заедно да му кажем сбогом. Само че ти не казваш сбогом, нали? Никога не се сбогуваш с нищо.
— Нямам представа за какво говориш — възрази той.
Но това, разбира се, не беше вярно. Точно преди да се преместят от града в Уолнът Кросинг, Маделайн бе отделила много часове да се сбогува. И не само със съседите, но и със самото място, с нещата, които оставяха след себе си, дори с растенията край къщата. Всичко това бе влязло под кожата й. Той се оплакваше от сантименталността й. Каза й, че това да говориш на неодушевени предмети е странно, че е загуба на време и излишно се разсейва. Че така ще им е още по-трудно да си тръгнат. Но имаше още нещо. Поведението й докосваше нещо в него, което той не желаеше да бъде докосвано. Сега отново бе сложила пръст в кървящата рана на същото място — онази част от него, която не желаеше да се сбогува и която не можеше да понесе раздялата.
— Ти избутваш нещата встрани, вън от погледа си — казваше тя в момента, — но те не си отиват. Не ги пускаш в действителност. Трябва да се вгледаш в тях, за да успееш да ги пуснеш. Трябва да погледнеш живота на Дани, за да го оставиш да си иде. Но ти явно не искаш да го направиш. Искаш просто… какво, Дейвид? Какво? Да умреш?! — Последва продължителна пауза. — Искаш да умреш — заяви тя накрая. — Наистина е това, нали?