— Исусе Христе! — извика Нардо. — Стига глупости!
С две широки крачки отиде до леглото, сграбчи таблата със свирепо ръмжене, повдигна го цялото на височината на рамото си и го задържа във въздуха.
— Доволен ли сте? — протътна той. — Да виждате някого отдолу?!
После пусна леглото, което чак отскочи от удара в пода. Дърмот просто го гледаше.
— Всичко, което искам, лейтенанте — каза накрая, — е да си вършите по-добре работата, не някакви детински драми. Нима искам прекалено много, като ви моля да претърсите помещенията основно?
Нардо го наблюдаваше студено.
— Вие ми кажете тогава — къде би могъл да се скрие човек в тази къща?
— Къде ли? Не зная. В мазето? На тавана? В гардеробите? Откъде да знам?
— Само искам да съм сигурен, че сме изяснили нещата, сър. Полицаите, които са пристигнали на местопрестъплението първи, са претърсили къщата. Щяха да го открият, ако е бил тук. Разбирате ли?
— Проверили са цялата къща?
— Да, сър — докато колегите им са ви разпитвали в кухнята.
— Включително тавана и мазето?
— Точно така.
— Включително санитарните помещения, килера за провизии и сервизното помещение?
— Всички помещения, килери и гардероби.
— Няма как да са проверили сервизното помещение! — извика Дърмот предизвикателно. — Заключено е с катинар, ключът е в мен, а никой не ми го е искал!
— Което означава — парира го Нардо, — че ако все още е заключено, няма как някой да се е скрил в него. Тоест, би било загуба на време да се претърсва.
— Но… това означава, че лъжете! Не е вярно, че цялата къща е претърсена от горе до долу!
Реакцията на Нардо изненада Гърни, който се бе подготвил за ново избухване:
— Дайте ми ключа, сър, и веднага ще отида да погледна.
— Тоест — заключи Дърмот в адвокатски стил, — признавате, че нещо е било пропуснато? И че не цялата къща е претърсена така, както следва?
Гърни се зачуди дали злобното му упорство се дължи на мигрената, която го измъчваше, на заядлив характер, или просто страхът му се бе трансформирал в агресия.
Нардо изглеждаше необичайно спокоен.
— Ключът, сър?
Дърмот измърмори нещо — нещо обидно, ако можеше да се съди по изражението му — и се надигна от стола си. Извади от чекмеджето на нощното си шкафче връзка ключове, откачи от нея един, който бе по-малък от останалите, и го метна на леглото. Нардо го вдигна, без да показва никакви емоции и без да казва нищо повече. Излезе от стаята и стъпките му бавно заглъхнаха по стълбите. Дърмот пусна връзката в чекмеджето, затвори го наполовина, после спря.
— Мамка му! — изсъска и отново извади ключовете. Откачи още един и тръгна към вратата. Не бе направил и две крачки обаче, когато се спъна в килимчето край леглото и удари главата си в рамката на вратата. Извика сподавено от болка и гняв през стиснатите си зъби.
— Добре ли сте, сър? — запита го Гърни и тръгна към него.
— Чудесно! Просто идеално! — буквално плюеше думите.
— Да ви помогна ли с нещо?
Дърмот като че ли се опитваше да се успокои.
— Ето — каза той, — вземете този ключ и му го отнесете. Има две ключалки. Ама че гадна работа, почнах вече съвсем да се обърквам…
Гърни взе ключа.
— Добре ли сте?
Дърмот махна с ръка отвратено:
— Ако още в началото бяха дошли при мен, както си му е редът… — гласът му заглъхна.
Гърни метна още един преценяващ поглед на горкия човек и слезе долу.
Както при повечето къщи в предградията, стълбището към мазето се намираше под това за втория етаж. До него водеше врата, която Нардо бе оставил отворена. Гърни видя, че долу свети.
— Лейтенанте?
— Да-а?
Гласът като че ли идваше от по-голямо разстояние, така че Гърни продължи да слиза с ключа в ръка. Носеше се позната миризма — комбинация от мухъл, бетон, метални тръби, дърво и прахоляк. В ума му оживя ярък спомен за мазето на къщата, в която живееше като дете. Обитателите на отделните апартаменти го бяха превърнали в склад за неизползваните си велосипеди, бебешки колички, кашони с боклуци и прочее. Помнеше прекрасно не само миризмата, но и слабата светлина, идваща от малкото голи крушки, както и сенките, от които винаги го побиваха тръпки.