Дърмот бързо се придвижи до другия ъгъл на стаята. Наведе се към креслото и прошепна нещо на жената, седнала в него.
— Трябва да пишкам — обяви тя и повдигна глава.
— Всъщност няма такова нещо — обясни той, като погледна към Гърни и Нардо. — Просто я дразни катетърът. С катетър е от много, много години. От една страна е неприятно, но иначе е голямо улеснение. Бог дава и Бог взема. Ези-тура. Не можеш да имаш само едното, получаваш и двете. Това не беше ли от някаква песен? — Той спря, като че се опитваше да постави нещо на мястото му. Затананика си някаква позната жизнерадостна мелодия, а после, все още с пистолет в дясната ръка, помогна на жената да стане с другата. — Ела, скъпа, време е за легло-легълцето, за последно.
Докато я водеше с къси стъпки през стаята и й помагаше да се подпре в полулегнало положение на възглавниците, той не спря да повтаря с глас като на малко момче: „Легло-легълцето, легло-легълцето, за последно в легло-легълцето…“.
После насочи пистолета някъде по средата между Нардо и Гърни и се огледа, без да бърза и без да спира погледа си върху нищо конкретно. Не можеше да се разбере дали вижда онова, което в действителност бе в стаята, или си представя друга сцена от друго време и място. След това погледна към жената на леглото и каза с убеждението на някакъв побъркан Питър Пан:
— Всичко ще е идеално. Всичко ще е така, както трябваше да бъде — и започна много тихо и нежно да си припява няколко несвързани ноти.
След малко Гърни разпозна една детска песничка от „Алиса в страната на чудесата“ — „Ей ни, обикаляме черничевия храст“. Не знаеше на какво точно се дължи — дали на неприязненото отношение, с което по принцип реагираше на нелогичността на детските песни и стихчета, или на факта, че конкретно в тази образите бяха прекалено глупави и странни. А може би бе заради веселата музика, която бе крайно неуместна в момента. Каквато и да бе причината, когато мелодията се разнесе в стаята, му се прииска да повърне.
А после Дърмот прибави думи, но те не бяха правилните. Той запя като малко дете: „Ей ни на, в леглото отново, в леглото отново, в леглото отново. Ей ни на в леглото отново, толкоз рано сутринта“.
— Трябва да пишкам — каза жената.
Дърмот продължи да припява шантавото си стихче, сякаш е приспивна песен. Гърни се зачуди доколко се е разсеял в действителност — дали бе достатъчно, за да успее да го нападне през леглото? Прецени, че не е. Дали по-късно щеше пак да има подобен уязвим момент? Ако историята с хлорния газ бе реален план, а не просто плашеща фантазия, колко време им оставаше? Той предположи, че не е много.
Над тях къщата бе мъртвешки тиха. Нямаше признаци някой от останалите полицаи да е открил, че лейтенантът им липсва — или ако бяха, не осъзнаваха значението на този факт. Не се чуваха високи гласове, нито бързащи стъпки, всъщност нямаше никакво движение. А това означаваше, че спасението на живота им щеше да зависи от онова, което Гърни успееше да измисли през следващите пет-десет минути. Трябваше да открие начин да обезвреди психопата, който в момента набухваше възглавниците на леглото.
Дърмот спря да пее. Тръгна покрай леглото към мястото, откъдето лесно можеше да насочи револвера еднакво бързо и към двама им. После започна да го мести ту към единия, тук към другия, все едно бе диригентска палка. Гърни остана с впечатлението — вероятно заради движението на устните му — че размахва оръжието в такт с друга детска песничка: „Ийни, мийни, майни, мо, хванах тигър за краченцето!“. Възможността след малко да рецитира стихчето, докато някой от тях лежи с куршум в главата, изглеждаше ужасяващо реална. Във всеки случай, достатъчно реална, за да накара Гърни веднага да направи нещо, дори това да означаваше да поеме страхотен риск с думите си. Той се постара да използва най-тихия си и спокоен тон, когато небрежно попита:
— Носи ли рубинените пантофки понякога?
Устните на Дърмот спряха да се движат, а изражението му стана безкрайно плашещо и пусто. Ритъмът бе нарушен. Бавно, много бавно дулото се насочи към Гърни — като рулетка, която след дълго въртене спира на губещ номер.
Не му се случваше за пръв път да е от неправилната страна на пистолета, но никога през всичките си четирийсет и седем години не се бе чувствал толкова близо до смъртта. Кожата му изтръпна особено — като че кръвта се отдръпваше от нея на по-безопасно място. А после, което бе наистина странно, внезапно се успокои. Беше чел за подобни случаи — за хора, паднали през борда в леденото море, които биваха обхванати от фалшивото спокойствие на халюцинациите, точно преди да изгубят съзнание. Той погледна над леглото към Дърмот и се взря в очите му, напълно противоположни като излъчване — едното мъртво като на труп от отдавна забравено бойно поле, а другото живо и изгарящо от омраза. Именно във второто, целеустременото, той съзря доказателство, че мъжът бясно преценява нещо. Възможно бе намекът на Гърни за отмъкнатите от „Лаврите“ пантофки да бе свършил работата си. Идеята бе да повдигне въпроси, на които трябваше да бъдат открити отговори. Може би в момента Дърмот се чудеше колко точно му е известно и как това би повлияло на замисления финал на играта.