През следващите двайсет и пет минути Гърни внимателно изпълни тези инструкции. Почти през цялото време Нардо бе извън стаята. Когато приключи, бе изписал четири страници с дребния си изискан почерк. На масата имаше малка копирна машина и Гърни я използва, за да си направи две копия на подписаните показания, преди да даде оригинала на Нардо.
Лейтенантът каза само:
— Ще се чуем.
Гласът му бе чисто професионален, не изразяваше нищо. Не подаде ръка на раздяла.
Глава 53
Край и ново начало
Когато Гърни прекоси моста „Тапан Зий“ и тръгна по дългия път към дома си, снегът вече валеше много силно и доста ефективно скриваше света отвън. На всеки няколко минути му се налагаше да отвори страничния прозорец, да запази разума си чист и ясен с помощта на ледения въздух.
За малко да излезе извън пътя на няколко километра от Гоушън. Единствено гумите, които шумно заораха о банкета, възпряха колата да не се преобърне от другата му страна и да се забие в насипа отвъд. Опита се да мисли само за колата, волана, шосето, но това бе невъзможно. Вместо това започна да си представя медийното отразяване на случая. То вероятно щеше да започне с пресконференция, на която Шеридън Клайн да си присвои постиженията на следователския екип. Да обяви, че той лично се е погрижил за безопасността на Америка, слагайки край на кървавата кариера на един дяволски престъпник. Медиите, по принцип, страшно лазеха по нервите на Гърни. Малоумният начин, по който отразяваха престъпленията, сам по себе си бе престъпление. Превръщаха го в игра. Разбира се, същото правеше и той, макар и по свой си начин. Най-общо казано, той разглеждаше всяко убийство като загадка, която трябва да бъде разрешена. А убиецът бе противник, когото да победиш чрез внимателно преценени ходове. Той изучаваше фактите, преценяваше ги от всички ъгли, залагаше капана и после доставяше плячката си в търбуха на правораздавателната машина. След това се придвижваше към следващата смърт, предизвикана не от естествени причини и налагаща участието на пъргав ум, който да я разгадае. Само че понякога виждаше нещата в доста по-различна светлина, особено когато се бе уморил от преследването, когато бе прекалено тъмно и всички парченца от пъзела изглеждаха еднакви или пък въобще не приличаха на парчета от пъзел. Когато изтормозеният му мозък се отказваше от геометричните форми и тръгваше по по-примитивни пътеки, той понякога мярваше за миг истинския ужас на онова, в което се бе потопил, на което се бе посветил.
От една страна, съществуваше логиката на закона, научните методики на криминологията, процесите, чрез които се стигаше до обвинение и присъда. От другата обаче стояха Джейсън Стрънк, Питър Опосума Пигърт, Грегъри Дърмот; мрак, убийствен гняв, смърт. А по средата на тези два свята висеше острият, болезнено неудобен въпрос: какво общо имаше помежду им?
Той отново отвори прозореца и позволи на снега да жили бузата му.
Неразбираемите и безсмислени въпроси, както и мисловните диалози, които не водеха никъде, бяха толкова познати на вътрешния му свят, колкото би била преценката за шансовете на „Ред Сокс“ за следващите им мачове. Това бе лош навик, този тип мислене. Не му носеше нищо добро. В случаите, когато на инат настояваше да го изложи пред Маделайн, то бе посрещано или с отегчение, или с нетърпение:
— За какво всъщност си мислиш? — питаше го понякога тя, оставяше настрани плетката си и го поглеждаше право в очите.
— Какво искаш да кажеш? — питаше в отговор той, макар да знаеше прекрасно какво има предвид.
— Просто не е възможно да се интересуваш от такава безсмислица! По-добре разбери какво в действителност те притеснява.
Разбери какво в действителност те притеснява.
Определено бе по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Какво в действителност го безпокоеше? Безкрайната неспособност на разума да се справи с животинските страсти? Това, че правосъдната система е клетка, която вече не може да задържи дявола, точно както ветропоказателят не може да спре вятъра? То си беше там и гризеше останалите му чувства и мисли като плъх, скрит някъде в потайните кътчета на ума му. Когато се опита да определи най-острия проблем сред хаоса на изминалия ден, се изгуби в море от носещи се безцелно образи. Когато пробва да изчисти ума си — да се отпусне и да не мисли за нищо — две от картините отказаха да изчезнат.