След секунда мълчание шокираният Гърни се разсмя още по-силно:
— Мили боже! — възкликна той. — Какво, по дяволите, стана?
— Финансовата индустрия се срина, както може би си чул, заедно с работата ми, брака ми, двата ми апартамента и трите ми коли. Между другото е смешно колко бързо човек се приспособява в ситуация на невъобразима катастрофа. Няма значение, де. В момента онова, което наистина ме занимава, е дали да се запиша да следвам право. За това исках да те питам. Смяташ ли, че имам подходяща настройка на ума?
Гърни му предложи да дойде при тях в края на седмицата и да обсъдят ситуацията — толкова подробно и продължително, колкото желае. Кайл се съгласи — даже като че ли остана много доволен. Когато затвори, Гърни просто седя удивен в продължение на поне десет минути.
Трябваше да се обади и на други хора. Утре сутрин щеше да звънне на вдовицата на Марк Мелъри и да й съобщи, че най-сетне всичко е приключило — Грегъри Дърмот е заловен, а доказателствата за вината му са ясни, конкретни и съкрушителни. Тя може би вече щеше да е говорила с Шеридън Клайн и Родригес, но той така или иначе щеше да й се обади заради връзката си с Марк.
После идваше Соня Рейнолдс. Според уговорката им й дължеше поне още един от специалните си портрети от снимка. В момента това изглеждаше толкова маловажно, такава безсмислена и банална загуба на време. Въпреки това щеше да й се обади поне да поговорят. И вероятно накрая щеше да направи онова, което се бяха разбрали в началото. Но нищо друго. Вниманието на Соня бе приятно, ласкаеше егото му и дори го вълнуваше донякъде, но цената за това бе твърде висока. Застрашаваше прекалено много неща, които бяха неимоверно по-важни.
Заради снега измина 260-те километра от Уичърли до Уолнът Кросинг за пет часа, вместо за три. Когато се прехвърли от магистралата на малкия път, който се виеше през планината към къщата му, вече караше на автопилот. Почти се бе вцепенил. През прозореца едва нахлуваха достатъчно хлад и кислород, за да го поддържат в състояние да шофира през последния час. Достигна пасището, чийто полегат склон разделяше плевнята и къщата. Чак тогава забеляза, че снежинките, които по-рано се носеха хоризонтално над пътя, сега падат право надолу. Подкара бавно през поляната, като леко изви колата на изток, преди да спре. Така топлината на слънцето — по-късно през деня, когато спреше бурята — щеше да предпази предното стъкло от замръзване. Облегна се назад, почти не бе в състояние да се движи. Толкова бе изтощен, че когато телефонът му звънна, му отне няколко секунди да разпознае звука.
— Да? — Поздравът му спокойно можеше да се сбърка с хъркане.
— Дейвид ли е? — Женският глас му бе познат.
— Дейвид е на телефона.
— О-о, звучеше някак… странно. Обажда се Лора. От болницата. Искаше да ти звънна, ако… Ако стане нещо — добави тя след достатъчно дълга пауза, та да стане ясно, че вероятно се е надявала причината за желанието му да е била по-различна от посочената.
— Така е, благодаря, че си се сетила.
— Удоволствието е мое.
— И какво — станало ли е нещо?
— Господин Дърмот почина.
— Моля? Би ли повторила?
— Грегъри Дърмот, мъжът, от когото се интересуваше, умря преди десет минути.
— Причина за смъртта?
— Още няма нищо официално, но излязоха резултатите от магнитния резонанс, направен при постъпването му в болницата. Те показват фрактура на мозъка и масивен кръвоизлив.
— Ясно. Предполагам, че не е изненадващо… при такава травма. — Усещаше нещо особено, но чувството бе някак далечно и не можеше да бъде определено точно.
— Не, не и с такава травма.
Чувството бе слабо, но притеснително — като тъничък писък сред силен вятър.
— Не, наистина. Ами, благодаря, че се обади, Лора. Много мило от твоя страна.
— Няма проблем. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?
— Не се сещам — отвърна й той.
— Най-добре ще е да поспиш малко.
— Да, разбира се. Лека нощ. И благодаря още веднъж.
Първо изключи телефона, после и фаровете на колата и потъна обратно назад към седалката. Прекалено бе изцеден, за да се движи. Без светлината на фаровете внезапно всичко около него потъна в непрогледен мрак.
Докато очите му бавно се приспособяваха, черното небе и гора станаха тъмносиви, а покритото със сняг пасбище — светло, почти сребристосиво. На изток, където след час над едва различимия гребен на хълмовете щеше да изгрее слънцето, проблясваше бледо сияние. Снегът беше спрял. Къщата, край която бе прислонена колата, бе голяма, студена и тиха.