Осемте стиха във втората бяха все така тайнствени и заплашителни:
През следващите десет минути, през които прочете всяка бележка по няколко пъти, изражението на Гърни ставаше все по-мрачно, а тревогата на Мелъри — по-очебийна.
— Какво мислиш? — попита накрая Мелъри.
— Че имаш умен враг.
— Имам предвид, какво мислиш за тая работа с числата?
— Какво за нея?
— Как би могъл да знае кое число ще ми хрумне?
— На пръв поглед не би могъл.
— Не би могъл, но знаеше! Имам предвид, че това всъщност е проблемът, нали? Не би могъл да знае, но знаеше! Изобщо не е възможно някой да си представи, че числото, за което ще се сетя, ще е точно шестстотин петдесет и осем! Обаче той не само го е знаел, а го е знаел дори два дена преди мен самия, когато е пуснал проклетото писмо по пощата!
Мелъри внезапно скочи от стола си и закрачи през тревата към къщата, после обратно, като през цялото време прокарваше ръка през косата си.
— Няма научен начин, по който това да бъде направено. Невъобразимо е да се направи! Не виждаш ли каква лудост е цялата история?!
Гърни замислено бе подпрял брадичка с върховете на пръстите си.
— Има един философски принцип, на който аз се осланям напълно: „Ако нещо се случва, значи има начин да се случи“. Това с числата трябва да има някакво просто обяснение.
— Но…
Гърни повдигна ръка — както бе правил като сериозен млад пътен полицай през първите си шест месеца в нюйоркската полиция:
— Седни. Отпусни се. Сигурен съм, че можем да открием обяснението.
Глава 5
Неприятни възможности
Маделайн им донесе два чая с лед и се върна в къщата. Въздухът бе изпълнен с мирис на топла трева. Температурата беше почти 21 градуса. Ято пурпурни чинки се издигна от хранилките. Слънцето, цветовете и ароматите бяха наситени и силно въздействащи, но красотата им бе невидима за Мелъри. Той бе напълно обсебен от тревожните си мисли.
Докато отпиваха от чая си, Гърни се опита да прецени мотивите и откровеността на госта си. Добре знаеше, че да поставиш етикет и да класифицираш някого толкова рано в играта би могло да доведе до грешки, но често изкушението бе неустоимо.
Затова основно условие бе да си даваш сметка, че грешки стават, и да имаш готовност да преразгледаш и промениш класификацията при получаването на нова информация. Инстинктивно чувстваше, че Мелъри е класически мошеник, който играе роли на много нива, но и който вярва до някаква степен на собствените си преструвки. Акцентът му, който съществуваше дори и по времето, докато бяха в колежа, беше акцент отникъде, от някакво въображаемо място, въплъщаващо култура и изтънченост. Със сигурност вече не беше превземка — бе станал неразривна част от него — но корените му лежаха в страната на измислиците. Скъпата прическа, кожата, издаваща постоянна козметична грижа, безупречните зъби, тялото, очевидно подлагано на редовни упражнения, ноктите с маникюр — всичко това създаваше представата за известен телевизионен проповедник. Поведението му имаше за цел да внуши, че се намира в мир със света, а животът му е лек и охолен, че е човек, притежаващ всичко, което е недостъпно за обикновените хора. Гърни осъзна, че тези черти бяха започнали да се зараждат още тогава, преди двайсет и шест години. Марк Мелъри просто беше станал в по-голяма степен такъв, какъвто бе поначало.
— Хрумвало ли ти е да отидеш в полицията? — попита той.
— Не мислех, че има смисъл. Не смятах, че ще направят нещо. И какво биха могли да направят? Липсва конкретна заплаха, няма нищо, което да бъде обяснено, няма истинско престъпление. Нищо определено, с което да отида при тях. Две неприятни стихчета? Може да са написани от ненормален ученик или от някой с извратено чувство за хумор. И при условие, че от полицията реално не могат нищо да направят — или още по-лошо, ще го възприемат като шега — защо изобщо да си губя времето да ходя при тях?