Мария Турчаниноф
Наондел
Хрониките на Червеното абатство #2
Пролог
Тези свещени книги съставляват най-тайният архив на Червеното абатство. Те съдържат историята на „Наондел“ и дългото пътуване, предприето от първите сестри, за да достигнат остров Менос. Нашето пътуване. Всичко това е описано от собствените ни ръце. Някои пасажи бяха написани, преди да пристигнем на Менос, други — след основаването на Червеното абатство. Голяма част от тези писания никога не трябва да излиза извън защитните стени на Абатството. Познанието, което се съдържа тук, е твърде опасно. Но и не бива да се допуска хрониките да потънат в забвение. Абатството никога не трябва да забравя какво сме изтърпели, за да създадем това убежище за наследниците ни, място, където жените могат да работят и да се учат рамо до рамо. Нека нашият завет да живее дотогава, докато тези стени продължават да се издигат: Кабира — първата майка, Кларас — която застана начело на бягството ни, Гарай — върховната жрица, Естеги — служителката и втората майка, Орсеола — тъкачката на сънища, Сулани Храбрата, Даера — първата Роза, и Йона, която изгубихме.
Кабира
Обичала съм малцина в предългия си живот. Двама от тях предадох. Един убих. Един от тях ми обърна гръб. И един държеше смъртта ми в ръцете си. В миналото ми няма красота. Няма доброта. Въпреки това се насилвам да погледна назад и да си спомня Охадин, двореца и всичко, което се случи на това място.
В Охадин нямаше дворец, поне не в началото. Там се намираше само къщата на баща ми.
Семейството ни беше богато. Родовото ни имение имаше дълга история и се състоеше от плантация за подправки, няколко овощни градини и обширни полета, засадени с окара, макове и жито. Самата къща беше красиво разположена върху полегат склон в подножието на хълм, който хвърляше сянка през лятото, дори и при най-лошата пладнешка жега, а през зимата осигуряваше защита от най-тежките дъждовни бури. Древните стени бяха изградени от дебели камъни и глина и от терасата на покрива се простираше обширна гледка, обхващаща нашите земи и тези на съседите ни, всички имения и плантации, както и реката Сакануй, извиваща се надолу към морето. На изток можеха да се забележат колоните от дим, издигащи се от Ареко, столицата на Каренокой. Града на суверенния принц. При безоблачно време можеше да се зърне океанът, проблясващ като сребрист мираж на югозападния хоризонт.
Запознах се с Искан на пазара за подправки, когато бях навършила деветнайсет години. Като дъщери на богато семейство, аз и сестрите ми Агин и Лехан със сигурност не носехме отговорност за продажбата на реколтата ни от подправки — канелена кора, етсе и бао. Това се извършваше от надзирателя на имението ни и малката му група работници, под надзора на баща ни и брат ни Тихе. Спомням си върволицата от каруци, натоварени с чували с кора, вързопи от бао и купища етсови шушулки, блещукащи в червен оттенък. За всяка каруца отговаряха по двама работници, застанали от двете й страни, до главите на конете, вървейки пеша. Те символизираха високото обществено положение на баща ни и същевременно ни охраняваха от разбойници. Майка ни, аз и сестрите ми пътувахме в карета зад кервана, с балдахин от зелена коприна над главите ни като защита от горещината. Тъканта, украсена със златна бродерия, пропускаше приятни отблясъци от дневната светлина и ние се полюшвахме по неравния път, потънали в сладки приказки. Това беше първото пътуване на Лехан до пазара за подправки и тя преливаше от любопитство и въпроси. Щом преполовихме пътя до града, майка ни извади кнедли на пара, приготвени от свинско месо със сладко-пикантен вкус в меко тесто, пресни фурми и студена вода с аромат на портокали. Когато каретата попадна в една от по-големите дупки на пътя, Лехан изсипа сока на месото върху новия си елек от жълта коприна и Агин я смъмри. Тя беше избродирала портокаловите цветчета около маншетите и деколтето. Но майка ни само погледна към полетата, покрити с окара, която сега беше цъфнала, и не се намеси в кавгата на момичетата. Внезапно тя се обърна към мен.
— Запознах се с баща ти, когато окарата цъфтеше. На втората ни среща той ми подари китка бели цветя и аз си помислих, че сигурно е сиромах. Другите млади мъже подаряваха на момичетата, които ухажваха, орхидеи и скъпи платове или накити от сребро и златен камък. Той ми каза, че му приличам на копринено нежните цветчета на окарата. Доста скандално е за един мъж да каже подобно нещо на невинна девойка! — изкиска се майка ни.