— Следвай ме — казах му наместо поздрав. Това беше непростима проява на неучтивост, особено по отношение на толкова високопоставен гост. Но при все това у Искан винаги имаше нещо, което ме държеше на тръни.
Той забърза след мен по пътя, който се извиваше нагоре по хълма зад земите ни. Вече беше късно лято и всичката трева бе изсъхнала. Хълмът се издигаше кафяв и мъртъв и докато вървяхме, прах покриваше обувките ни. Големите горещини бяха отминали и скоро щяха да почнат есенните дъждове. Осъзнах, че се надявам да не дойдат твърде скоро. Не и преди да поставя Искан на мястото му.
Стигнахме до мястото, където пътят завиваше наляво и продължаваше нагоре към гробницата на върха на хълма. Там завих надясно, озовавайки се на почти незабележима пътечка, която заобикаляше хълма и беше покрита с шумяща изсъхнала трева. Обувките ми се намокриха от росата.
— Закъде е това бързане, чо? — задъхано изрече Искан. Дадох си сметка, че не прилича на младите мъже от плантациите, привикнали към дълга езда и тежка работа. Той беше дворцово галено кученце, свикнало да получава лакомства и милувки и нищо повече. Знаех това. Тогава защо сърцето ми продължаваше да препуска при звука на гласа му толкова близо зад мен? Защо при мисълта, че ще прекарам сутринта сама с него, из тялото ми се разливаше наслада, сякаш се носех върху крилата на лястовица?
Когато заобиколихме хълма и почти бяхме стигнали до процепа, се обърнах.
— Айкон, изчакай тук.
Айкон намръщи и без това сбръчканото си чело, но не каза нищо. Усмихнах му се насърчително.
— Ще сме на извора. Ще те повикам, ако изникне нужда.
Искан протегна ръце.
— Чо, умолявам те. Няма от какво да се страхуваш в моята компания.
Стиснах устни и го погледнах изпитателно. Той се усмихна широко.
— Това е свещено място. Прояви малко уважение, че.
Той придоби смирено изражение и кимна. Извървяхме остатъка от пътя в мълчание. Процепът е почти незабележим, докато не застанеш пред него, а изворът не издава никакъв звук. Пукнатината разкрива тъмна, тясна ниша в хълма, чийто долен край е насочен на изток. Продължих към отверстието й, а Искан, синът на везира, ме следваше по петите.
Когато ме лъхнаха студеният въздух на вътрешната зала и ароматът на изворната вода, усетих как ме обхваща пълно спокойствие. Цялото раздразнение и бясното туптене на сърцето ми се изпариха. Независимо какво казваше майка, това беше свещено място — древно място за поклонение пред божественото: равновесието в природата. При всяко свое идване на извора можех да го почувствам и не можех да си представя как другите не усещат същото като мен. Поех си дълбоко въздух и оставих умиротворението да ме обгърне. Тогава пристъпих вътре.
Анджи се разполагаше на дъното на празната зала. За стени служеха голи скали и нищо не растеше в този непрогледен мрак, нищо освен кадифения мъх, който все още беше зелен и здрав въпреки продължителната суша. Изворната вода образуваше малко огледало пред скалите, не по-голямо от два копринени шала, прострени да съхнат на слънце. Изворът беше обрамчен от гладки бели камъни, които някой беше наредил около него преди няколко поколения. Вятърът беше отвял няколко мъртви листа върху камъните и аз ги изметох внимателно с метлата, която бях донесла. По тъмната вода се носеше листо и преди да го извадя, прошепнах думите, на които ме беше научила майката на татко. Нищо мъртво не трябваше да осквернява свещената вода. Както винаги се изненадах от студенината на водата по пръстите ми. Наклоних се напред и зърнах собственото си лице, отразено в гладката водна повърхност. Понякога и други неща можеха да се видят в извора. Неща, които предстояха да се случат. Събития от миналото.
Чуждо лице се появи до моето и аз се сепнах. За момент бях забравила напълно за присъствието на Искан.
— Изворът е много красив. И наистина оценявам прохладата.
Веднага изпънах гръб. Страните ми пламнаха.
— Анджи има и други сили, не само охлаждащи. — Взех глиненото гърне и му го показах. — Това е обикновена вода от нормален кладенец в имението ни. — Махнах капака и отпих глътка. — Не е отрова, виждаш ли?
Искан повдигна вежди развеселено, но не каза нищо. Аз се поклоних, прошепнах благодарствени слова, отправени към Анджи, и напълних чашата с леденостудена вода от извора. Тогава се отправих към отверстието на залата. Погледнах надолу към двата магарешки бодила, растящи до входа, които бяха доста изсъхнали. Вдигнах чашата, така че Искан да може да види какво правя, и после започнах да поръсвам изворната вода върху бодила, който се намираше на запад — бавно и внимателно, така че сухата земя да има достатъчно време да погълне всяка капка. След това по същия начин излях водата от глиненото гърне върху растението, разположено на изток. Искан се беше облегнал на скалистата стена и беше скръстил ръце върху гърдите си.