Острите му зъби се виждаха ясно, докато се навеждаше над Йона. Тя оголи шията си, като плячка. Но той започна да опипва панталоните си, ръцете му дърпаха неумело шнуровете им. Дишането му стана тежко и очите му се замъглиха. Извади члена си, беше изпълнен с кръв. Тя веднага разбра какво иска той — и това не беше смъртта й.
— Не! — изпищя и изпълзя назад върху рогозката. — Не трябва да ме оскверняваш, не трябва да опетняваш жертвоприношението.
Той вече беше приклекнал, беше застанал между краката й, стенейки и пъхтейки.
— Не съществува нищо, на което да направиш жертвоприношение — каза той. Тя помисли за народа си и за сушата, сполетяла ги през последните години, и веднага осъзна, че той греши. Започна да рита и се опита да стисне бедрата си, но той ги разтвори със силните си крака. Той беше чудовището, всичко, което би трябвало да е едно чудовище, но въпреки това цялата ситуация беше нередна, нещата не трябваше да се случат така.
— Би трябвало да ме убиеш! — изкрещя тя.
Той се ухили подигравателно и слюнката му закапа върху корема й.
— Ако настояваш. След като свърша.
Той разрушаваше всичко — това беше моментът, който бе чакала през целия си живот, а той й го отнемаше.
— Не! — изкрещя и започна да се бори още по-яростно. Той я блъсна силно и докато падаше назад, ръката й намери черепа на Мизра под плата и из тялото й потече нова сила.
Той се отдръпна, задъхвайки се.
— Какво беше това?
Пръстите й се промъкнаха под плата, пропълзяха по гладката кост, промушиха се през очните ябълки на Мизра. Завладя я пълно спокойствие. Чудовището се отдръпна, а пред нея застана един обикновен мъж с увиснал член.
— Няма да ме докосваш — каза тя. Не беше заповед, а констатиране на сигурен факт. Той се отдалечи още повече, докато гърбът му не се притисна до отсрещната стена.
Той кимна. Погледна към бучката под плата: Мизра.
— Такава сила.
— Сега си отивай.
Той я остави.
Йона се загърна в кадифения плат и завърза Мизра в гънката до бедрото си. Атамето лежеше на пода до нея, може би той беше решил да го използва, след като свършеше с нея. Напъха го в плата около кръста си и загърна камъка от олтара в подгъва. Огледа се наоколо. Единственото, което беше останало, бяха рогозката за спане, мехът му за вино и малката маса олтар. Гола стая, която беше станала свидетел на толкова много страдание. После излезе навън под слънчевата светлина и затвори излющената врата зад себе си. Мъжът не се виждаше никъде. Поставила ръка върху Мизра, тя обиколи храма, вървейки вътре в белия кръг. Зачуди се дали той беше казал истината. Дали всички избраници бяха умрели от глад? Всички онези момичета преди нея? Или чудовищата им бяха дошли? Пукнатината в дъното на океана, където беше намерила Мизра — дали беше естествена, или някой невъобразим ужас я беше разпорил? Дали смъртта на Мизра е била част от Вечния кръговрат, или е била безсмислена?
„Смъртта винаги е безсмислена“ — прошепна Мизра между пръстите й. Йона се замисли върху това. Може би беше така. Или може би Алинда имаше право. Но знаеше едно нещо със сигурност: не възнамеряваше да умре от жажда и глад на този остров.
Тя слезе при лодката. Той седеше на кърмата и закрепваше товара.
— Отведи ме далеч оттук — каза тя, с пръсти, все още смушени в очите на Мизра. Той я погледна. Не можеше да разгадае изражението му.
— Сега?
Тя кимна. Позволи му да й помогне да се качи в лодката. Тя седеше там, докато той събра принадлежностите си от храма, завърза ги във вързоп и ги качи в лодката. Тя зарея поглед в морето. Беше ясносиньо. Йона внезапно си спомни, че очите на майка й имаха същия цвят.
Той вдигна котвата. Тя го погледна и в същия миг осъзна, че чудовището не е изчезнало. Просто дебнеше подходящия момент. Без Мизра щеше да бъде напълно беззащитна.
Намотавайки мократа верига в лодката, изведнъж той се обърна към нея.
— Как се казваш?
— Йона. А ти?
— Искан.
Това беше името на чудовището й. И той притежаваше смъртта й.
Кларас
Една сутрин се събудих рано. Беше пролет. Седях до прозореца и наблюдавах как птичките летят. Покрай мен прелетя лебед с тежки криле. Няколко скорци подскачаха под прозореца ми и кълвяха червеи. Не виждах морски птици, но различавах океана като далечен отблясък. Южен бриз довяваше уханието на сол и водорасли. Мъжа го нямаше от дълго време. Бяхме събрали доста припаси. Скоро щеше да настъпи моментът да напуснем двореца. Бях решила как ще избягаме въпреки протестите на Сулани. Една вечер щяхме да се съберем в голямата зала и да примамим пазачите, може би като счупим нещо — или щяхме да привлечем вниманието им по някакъв друг начин, без да събуждаме останалите жени. Две от нас щяха да чакат скрити в сенките, държейки в ръце тежки предмети. След това щяхме да изненадаме пазачите, да ги ударим толкова силно, че да загубят съзнание, да вземем ключовете им и да избягаме. Пазачите никога не се бяха сблъсквали със съпротива от страна на жените в дайрахеси, затова нямаше да бъдат подготвени за такива действия. Ако успеехме да ги изненадаме, нямаше да бъде трудно за три жени да се справят с двама мъже. Естеги щеше да чака пред вратите с припасите. Щяхме да вземем всичко необходимо и да избягаме под булото на мрака. Наондел ни чакаше. Океанът ни чакаше. Трябваше да потеглим, когато задухат североизточните ветрове. Те щяха да ни отведат до Терасу за десет дни, или малко повече. По пътя ни имаше острови, където можехме да спрем за още припаси. Но все още оставаше половин луна, докато задухат подходящите ветрове.