Затова чакахме.
И мъжът се завърна.
Естеги ни извести за пристигането му. Двете с Гарай седяхме до малкото езеро на двора. Може би на Гарай най-много й липсваше свободата да се разхожда из Градината на вечното умиротворение, когато й се прииска. Тя седеше, потопила едната си ръка във водата, и сякаш се вслушваше съсредоточено в нещо. Аз седях на една пейка, с лице, обърнато към слънцето и южните ветрове. Естеги излезе от портала и се поклони — първо на Гарай, после на мен.
— Везирът на Каренокой желае да събере цялото си домакинство в голямата зала — каза тя. Изтръпнах. Бях забравила за него. Наондел изпълваше мислите ми до такава степен, че бях забравила защо трябва да избягаме.
— Кога се е върнал? — попита Гарай. Дългата й бяла коса висеше като шал върху тънките й рамене. И тя е била купена като мен. Знаех това. Но е била продадена против волята си.
Всъщност това не беше волята ми — да продавам тялото си, да дойда тук, — но поне аз бях взела решението.
— Вчера вечерта, господарке. — Естеги се поколеба. — Не е пристигнал сам.
Двете е Гарай размениха погледи. Дали Естеги беше тази, която щеше да ни предаде? Тя беше близка със съпругата и Гарай, но също и със Сулани. Те споделяха различна близост.
Влязохме и се качихме в голямата зала. Фонтанът пръскаше капчици на всички страни. Бяха се събрали жени и деца. Тогава се отвори врата и вътре влязоха съпругата и дъщеря й Есико. Те седнаха върху няколко възглавнички, поставени встрани от останалите.
Зачакахме.
Той обичаше да ни кара да чакаме. Времето ни му принадлежеше и можеше да го разхищава. Не му се налагаше да влиза в празна стая, ако такова не беше желанието му. По всяко време трябваше да бъдем на негово разположение.
Децата тичаха наоколо и си играеха, докато жените пиеха чай и си приказваха. Ако някое дете се доближеше твърде много до мен — нещастницата с обезобразената устна, — майка му веднага го привикваше неспокойно при себе си. Орсеола седна до мен с разсеяно изражение и не каза нищо. Видях Сулани, изправила гръб както винаги. Естеги беше застанала малко зад нея. Гарай поздрави Кабира, но двете не се заговориха.
Златните врати се отвориха от пазач и мъжът влезе в залата. След него вървеше младо момиче. Тя беше нисичка, едва достигаше раменете му, а косата й, черна като нощното небе, достигаше до глезените й. Беше облечена в огненочервена рокля, дълга до глезените й, права и без бродерии и украшения. На едното си бедро имаше голяма бучка. Дали тялото й не беше деформирано? Не, бучката се движеше свободно под плата, значи беше някакъв предмет. Очите й бяха големи и се открояваха върху заостреното й, малко личице.
Беше много млада.
По-млада от мен, когато баща ми ми каза да напусна дома ни.
Мъжът застана пред нас и се усмихна. Зъби като на акула.
— Пътуването ми беше дълго, но най-после открих това, което търсех. — Той представи момичето, без да го докосва. — Втора съпруга. Тя ще ме дари с много синове и ще укрепи позицията ми. Ожених се за нея вчера, когато пристигнахме в Охадин.
Момичето го погледна с изражение, което не можех да разтълкувам.