Аз погледнах към Есико. Лицето й беше бледо и ръцете й трепереха. До мен Орсеола издаде странен звук. Тя беше вперила поглед в момичето, с полуотворена уста и горна устна, блестяща от пот. Положих ръка върху нейната, за да я възпра да не говори. Да не привлича внимание към себе си. Най-добре беше мъжът да забрави за съществуването ни.
— Първа съпруго.
Кабира се изправи и се приближи до съпруга си. Поклони се дълбоко и зачака заповеди.
— Погрижи се Йона да получи всичко, от което се нуждае. Дай й някои от помещенията си. Подходящ гардероб. Накити. — Той махна нехайно с ръка. — Всякакви подобни неща.
— Да, господарю — отвърна старата жена и отново се поклони. Никога досега не я бях виждала толкова раболепна пред мъжа. Сигурно беше заради дъщерята. Защото беше пощадил живота й и не беше наказал съпругата си. Поне засега.
Може би това беше вид наказание.
Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе от дайрахеси. Наложниците веднага започнаха да си шепнат развълнувано. Нова съпруга! Никой не би могъл да го предвиди.
— Та тя е дете! — прошепна Орсеола до мен. — Дете!
Така си беше. Сигурно едва наскоро беше започнала да кърви.
— Когато избягаме… той просто ще ни замести с все по-млади момичета.
Изшътках й, но тя не ми обърна внимание. Изглежда, никой не беше чул думите й. Всички жени говореха една през друга.
— Той трябва да бъде спрян! — Орсеола се тресеше толкова силно, че можех да усетя треперенето й. — Той трябва да бъде спрян!
— Той държи смъртта в ръцете си — казах и проследих Йона с поглед. Кабира поведе момичето към покоите си. Принудена да се откаже от собствените си стаи и собственото си удобство: какво унижение за жена като нея. — Сама го каза. Такива като нас не могат да направят нищо. Само можем да се опитаме да спасим себе си.
— Той може да държи смъртта в ръцете си — прошепна Орсеола, — но аз владея сънищата.
Една вечер скоро след това Естеги повдигна въпроса за платната.
— Имаме нужда от платна — каза тя, когато отново се събрахме край басейна. Ние, които щяхме да избягаме. След като успяхме да купим Наондел, Естеги почти не говореше за бягството ни. Корабът ни чакаше в изоставен хангар за лодки в Амека. Естеги дори отиде там, за да провери дали всичко е истина. Бях свикнала да гледам на нея като на слугиня: тази, която ни носеше чай и сладки, изпразваше нощните ни гърнета или продаваше накити от наше име на пазара. Не тази, на която й хрумваха идеи.
— Нима Наондел няма платна?
Тя поклати глава.
— Не. Братовчед ми взе назаем от рибаря, за да откара кораба по реката, но после трябваше да му ги върне.
— Какво знае рибарят за купувачите на кораба? — попита Сулани, която както винаги беше стратегът.
— Мисли, че купувачът е братовчед ми.
— А братовчед ти? Какво мисли той?
— Мисли, че имам любовник. — Естеги се изчерви. — И че двамата искаме да избягаме. — Тя хвърли бърз поглед към Сулани.
— Имаме нужда от платна — казах аз. — Терасу е далеч. Гребането е твърде бавно. Твърде трудно. Имам предвид — за такива като вас.
— Платна — каза Орсеола. — Имаме кораб, но нямаме платна.
Сулани ме погледна.
— Какво трябва да е хубавото платно?
— Здраво, леко. Майсторите на платна са високо уважавани занаятчии. Тежък занаят. Мога да направя сносна мрежа, но не съм майстор на платна.
Естеги се наклони напред.
— Тогава знаеш ли какво представлява хубавото платно? Какво е на допир, как се движи?
Кимнах.
— Добре. Тогава аз ще го ушия. — Тя се облегна назад и сключи ръце в скута си. Сулани я изгледа продължително, после се усмихна.
— Нямаме с какво да го ушием — възрази Орсеола и аз се разсмях.
— Платът е единственото нещо, което имаме в излишък в тази златна клетка! Не виждаш ли какво ни заобикаля? Коприна! Копринени възглавници, копринени завеси, копринени дрехи. Разполагаме с такова количество издръжлива, лека като перце коприна, за което другите могат само да си мечтаят.
— Възглавниците са твърде малки — каза Естеги веднага, потривайки пръстите си, сякаш ги затопляше, за да почне още сега да шие. — Но завесите стават. И може би бихме могли да поискаме още платове за нови елеци.
— Сега не трябва да искаме нищо от него, знаеш това — отвърнах аз.
— Но познаваме някого, който може — намеси се Орсеола. Двете се спогледахме.
— Не можем да й споделим за плана — възразих. — Как да я накараме да поиска платовете, без да й казваме истината?
— Ако мога да предложа нещо — обади се Естеги. Беше се изправила и стоеше до Сулани. Главата й все още беше сведена почтително, но вече беше нещо повече от слугиня. Беше една от нас. — Можем просто да я помолим. Тя е услужлива и готова да угоди на всеки.