Излязох, препъвайки се. Естеги ме последва. Двете се спогледахме. Тя поклати глава.
— Не съм казала и думичка! — прошепна тя. — Трябва да ми повярваш!
Океанът. Наондел. Тя знаеше нещо, но какво? И тя ли беше тази, която щеше да ни предаде? Като че ли беше на страната на мъжа. Не се страхуваше от него.
А той беше мъж, пробуждащ страх.
Той все още ме посещаваше от време на време. Очевидно Йона не можеше да задоволи похотта му. Или просто не искаше да я осквернява с нещата, кон то ми причиняваше. Навестяваше и Сулани. Виждах белезите по лицето и тялото й. Тя никога не се оплакваше. Естеги лекуваше раните и подутините й с нежните си ръце, леки като перце.
Понякога ги гледах и си мечтаех някой да ме докосне по този начин. А друг път, след като мъжът ме беше използвал, не исках никой да ме докосва.
Имахме всичко необходимо за бягството ни. Естеги боравеше бързо с иглата и конеца и платното скоро беше готово. Дните се нижеха като песъчинки и нощта на бягството ни все повече наближаваше.
Бях решила, че ще избягаме пет дни след последното пролетно пълнолуние. Тогава започваха да духат южните ветрове, но все още не е твърде горещо. Платното беше готово и лежеше под леглото ми. Всичко беше готово. Малките ни, но достатъчни припаси чакаха в забравения килер. Коремът ми беше кръгъл и бях бавна, но щом усетех силните ритници на детето, те пробуждаха сила и у самата мен. Беше нощта преди пълнолунието.
Беше нощта, когато всичко се обърка.
Събудих се, защото имах нужда да облекча пикочния си мехур. Това се случваше все по-често, откакто детето в утробата ми беше пораснало. След като се изходих в нощното гърне, чух стъпки откъм голямата зала. Отворих вратата и последвах звука.
Орсеола стоеше там и се взираше във фонтана. Често я прибираха посред нощ в дайрахеси, след като беше тъкала сънища за суверенния принц. През решетъчните врати видях силуета на пазач в тъмнината. През онази нощ беше само един.
Приближих се до нея. Тя не ме погледна. Беше вперила поглед във водата.
— Никога не трябва да нараняваш сънуващия — каза тя толкова тихо, че трябваше да се наведа към нея, за да чуя думите й. — Майка често ми го повтаряше. Никога не наранявай. — Тя падна на колене пред фонтана и допря челото си до студения мраморен извор. — Той искаше да лети — прошепна. — Затова го оставих да лети. Взех всичките спомени, които можех да намеря, за високи места, вятър по лицето му и бурни морета. Тъках по-добре от всякога, малка бодливке. Очите му се навлажниха от вятъра. Дебели облаци мокреха кожата му. Той не знаеше, че не е буден. Накарах вятъра да разроши орловите му пера, той свиреше в ушите му, силни пориви го мятаха насам-натам, докато не можеше да съобрази кое е нагоре и кое — надолу. — Тя сграбчи рамото ми. — Тя е толкова млада! Тя е дете! Той трябва да бъде спрян, малка бодливке, някой трябва да го спре! Иначе, след като избягаме, ще води все по-млади момичета тук!
— За кого говориш? И кое момиче?
Тя се разсмя високо и пискливо и смехът й отекна в празната зала. Пазачът се обърна.
— Връщайте се в стаите си — каза той с полумъжкия си глас. — Веднага.
— Суверенният принц ме повика — прошепна Орсеола, допирайки лицето си до моето. — Няма как да се доближа до врага ни, но мога да го нараня чрез принца! Ако няма на кого да дърпа конците, тогава КОЙ е той? Къде е силата му?
— Орсеола, какво си направила? — прошепнах аз. Хватката й върху рамото ми беше здрава.
— Той падна, малка бодливке — просъска тя. Чух как пазачът издрънчава с ключовете и разтърсих Орсеола, опитвайки се да я отскубна от лудостта.
— Какво си направила?
— Намерих всичките му страхове, морска звездичке. Всички до един. И ги втъках в съня му. А най-накрая втъках и спомена за майка му, починала в страшна агония, когато е бил малко момче. Завързах го с най-хубавия си възел. Неговото „аз“ в съня залитна един път, втори път, третия път не се възстанови. Отвях го със собствения му страх от смъртта. Той падна като камък!
Тя дишаше накъсано. Чух дрънчене при вратите, пазачът ги отключи и влезе в залата. Стъпките му отекнаха по каменния под. Ако бях подготвена, можехме да го изненадаме точно там — идеалната възможност! Но беше твърде рано. Сулани трябваше да бъде с мен. Нямах с какво да го ударя. Но поне знаех, че планът ни ще проработи. Особено ако имахме късмет и в нощта на бягството ни имаше само един пазач.
Орсеола изхленчи, този път по-силно.
— Той вече няма да се събуди, малка рибке! Никога, никога вече.
Скочих на крака. Пазачът беше пред нас.