— Умът й е помрачен. Опитвам се да я заведа в леглото й.
Без да кажа нищо повече, хванах Орсеола за ръката и заедно я повлякохме към собственото й легло. Тя не се съпротивляваше. Пазачът неохотно ни остави, след като изрично ни заповяда да си легнем веднага щом тя се поуспокои. Дори и тогава очите ми търсеха нещо тежко, нещо, с което да го ударя по главата. Но не, не беше правилната вечер. Щях да се погрижа следващия път да бъдем подготвени.
— Най-голямото табу — промърмори Орсеола. — Изгнанието не е достатъчно наказание за такава като мен. Не, не. Родното ми дърво трябва да бъде отсечено. Изгорено. Изкоренено, за да не пусне издънки. Наруших всички закони. Майко, майко, прости ми, МАЙКО!
Тя крещеше и беснееше, докато най-после не я оставих сама, понеже бях обхваната от дълбок ужас.
Ако думите й бяха истина, ако суверенният принц беше мъртъв, тогава какво щеше да направи мъжът сега?
Орсеола беше убила суверенния принц. Но го беше направила толкова изкусно, че никой не я подозираше. От няколко години беше неговата тъкачка на сънища, но малцина си даваха сметка с какво се занимава. Всички вярваха, че с негова наложница, любимка, която везирът му заемаше. Ако сърцето на стареца се беше оказало твърде слабо за страстните й обятия, чия беше вината? Ничия. Той беше потънал в спокоен сън в собственото си легло. Вече беше надживял всичките си съвременници. Никой в Каренокой не беше достигал до толкова дълбока старост. Най-после се беше присъединил към прадедите си.
Но везирът беше държал смъртта на суверенния принц в ръцете си. Сигурно осъзнаваше, че някой му я беше отнел. Не го разбирах напълно, но така ми го обясни Естеги. Тя живееше там от малка и знаеше повече за Охадин и придворните интриги и заговори, отколкото която и да било от нас, съзаклятничките.
Той подозираше всички, откакто синовете му умряха. Когато Есико се оказа момиче, манията му за преследване се усили още повече. Сега, когато суверенният принц беше починал без неговото съгласие, без неговото знание, сякаш загуби ума си. Увеличи броя на пазачите. Те вече не бяха евнуси, както бяхме свикнали. Бяха войници, тежко въоръжени, със сурови лица и ръце, покрити е белези. Охраняваха всички врати и прозорци в различните сгради на двореца. За нас беше напълно невъзможно да задействаме плана си. Пътят ни за бягство беше блокиран.
Имахме Наондел. Имахме храна и платна. Но вече нямахме възможността за бягство.
Кабира
Синовете ми бяха мъртви.
След смъртта на суверенния принц, Искан екзекутира всичките му роднини от мъжки пол, убеден, че някои от тях ламтят за трона. Включително и децата. И онези, които все още сучеха от гърдите на майките си. Както и всяка жена, за която се подозираше, че носи дете от принца. Не се проведоха публични екзекуции. Но ние, обитателите на Охадин, чухме писъците през онзи ужасен ден, когато клането започна. Писъците на децата, посечени внезапно. Безкрайните писъци на майките. Не чувствах нищо, когато ги чух.
Синовете ми бяха мъртви.
На следващия ден дебел пушек обви Градината на вечното умиротворение, златния покрив на двореца, целия Охадин. Той запали телата на един от хълмовете, на север от града. Нямаше да бъдат погребани. Щяха да бъдат унищожени и нямаше да могат да се присъединят към предците си във вечен живот.
През онзи ден Охадин беше забулен от пушек и мъртвешко мълчание. Никой не говореше. Дебелият пушек накара дори птиците да млъкнат.
Синовете ми бяха мъртви.
През онзи ден Орсеола полудя. Винаги е била нестабилна, но сега изпадаше в неконтролируем бяс. Пазачите на дайрахеси я завързваха за леглото й, за да не може да се самонарани, а Гарай изливаше в гърлото й успокояващи отвари.
Подозирах, че знам причината за страданието й.
Синовете ми бяха мъртви.
Искан дойде при мен след Деня на запалените тела. Не ме беше навестявал от дълго време, не и откакто Есико му призна истината за пола си. Когато влезе в покоите ми без предупреждение, Есико беше с мен. Веднага паднах на колене и се поклоних до земя. След мигновено колебание Есико последва примера ми. Все още не беше свикнала да се държи като смирена жена. Носеше женски дрехи по нареждане на баща си, но косата й все още беше къса и не можех да привикна да я гледам облечена като момиче. Тя се промени. Беше плаха и не излизаше от покоите ни. А аз от своя страна се радвах да я държа близо до себе си. Колкото може по-близо. Бях готова на всичко, само и само да не загубя това последно дете. Есико седеше и чакаше баща й да я привика и да я приеме отново за свой довереник, за най-близкия си съветник.