Но откакто беше разбрал истината, той не я повика нито веднъж.
— Изправи се. — Хвърлих поглед към Искан. Беше се обърнал към Есико, не към мен. Тя беше приклекнала и беше впила очаквателен поглед в баща си. Той направи отвратена гримаса.
— Каква уродливост. Толкова къса коса. И защо не носиш верижки за коса? Десет, за да показват, че си от рода Че. Не се показвай пред хората, преди да ти порасне косата.
Есико имаше такова изражение, сякаш я беше заплюл в лицето. Той се обърна към мен. Да гледаш в напълно черните му очи беше като да надникнеш в царството на мъртвите. Помислих си, че може би ако гледам достатъчно дълго, ще започна да чувам риданията на жертвите му.
— Във всяко отношение ли е жена? Между краката си?
— Да — отвърнах аз. — Разбира се. — Това бяха първите думи, които изричах на Искан, след като беше убил синовете ми.
Той изсумтя.
— Кой знае колко й е навредило това, че е била отгледана като момче. Ще мине доста време, преди Йона да може да ме дари със синове. Анджи ми го показа. Въпреки това Йона притежава нещо с много по-голяма стойност за мен. Щом го завладея, никой няма да може да ме победи. Дотогава трябва да укрепя положението си. Трябва да изкореня всяка съпротива. Няма да оставя никого, който би могъл да ме постави под заплаха. Нещастия се случват. Осъзнах това, когато суверенният принц почина. След като е мъртъв, аз трябва да управлявам на негово място. — Той се усмихна. В усмивката му нямаше радост или топлина. — Заговорниците не са си направили добре сметките. Направо ми връчиха трона като подарък. Но се нуждая от подкрепа. Ще омъжа Есико веднага щом придобие достатъчно приличен вид. Полагам големи усилия, за да намеря добър кандидат-жених. Някой, който може да заеме мястото на Корин. Някой, който ми е напълно верен.
— Но аз съм ти вярна, татко! — избухна Есико. Поех си дълбоко дъх. Не трябваше да си навлича гнева му.
Той беше способен на абсолютно всичко. Тя вече не беше неговият син. Но Есико не го разбираше. — Служех ти добре, ти се вслушваше в съветите ми, знам всичко за държавните дела. Знам всичко за Анджи! Татко, умолявам те, позволи ми да отида отново при извора. Нека да докажа, че имам стойност.
Искан бавно се обърна към нея. Изучаваше я внимателно, без да показва никаква емоция.
— Ти излъга своя баща и господар. Не ми говори за вярност. Въобще не ми говори. Считай се за късметлийка, задето все още си сред живите. Това е само защото имаш предназначение. Ще се омъжиш. — Той я погледна безизразно. Спомних си как я носеше на раменете си. Когато беше малко момче.
Той се обърна и излезе. Есико остана неподвижна, очите й се напълниха със сълзи. Не я бях виждала да плаче, откакто беше на четири години.
— Не можем да очакваме нищо повече — казах аз. — Бракът е съдбата на всяка жена. Може би ще намери някого, който не живее твърде далеч. Тогава ще можем да се виждаме често. — Самата мисъл, че няма да мога да виждам Есико всеки ден, ме изпълваше с ужас.
Есико се обърна към мен.
— Аз очаквам повече! — изкрещя. — Ти си виновна. През всичките си четиринайсет години се научих да очаквам повече. Аз съм синът на везира! А сега искаш да бъда като теб. Жена. Която не иска нищо, не знае нищо, не прави нищо!
После се изплю на пода пред мен и се втурна в собствената си стая.
Анджи беше предоставила силата си на Искан. Анджи му беше съдействала във всички ужасни престъпления, които беше извършил. Анджи беше откраднала дъщеря ми от самото начало — още докато Есико беше вътре в мен, силата на извора течеше във вените й. Дъщеря ми винаги се вслушваше повече в извора, отколкото в думите ми. Анджи можеше да контролира безкрайно Искан. Той щеше да ми отнеме дъщерята или да я убие. Не можех да позволя това да се случи.
Трябваше да има начин да отнема силата на Искан.
Без нея той щеше да бъде обикновен мъж. Стар мъж. Хватката му върху Есико щеше да отслабне. Най-после тя щеше да види истинската му същност и щеше да стане изцяло моя. Както си мислех, че ще бъде, когато през онази вечер приех за последен път Искан в леглото си.
През нощта се събудих от миризмата на пушек.
Първоначално помислих, че все още ме измъчва вонята на запалените тела. Но после отворих очи и видях пламтящия червен отблясък да танцува по стените на спалнята ми. Скочих и се втурнах към прозореца.
Дворецът на тишината беше обвит в пламъци. Сградата, която обитаваха всички наложници и дъщери на суверенния принц, които бяха оцелели след клането.
Есико притича покрай мен и изхвърча през вратата. Наметнах един елек и бързо я последвах. Дайрахеси преливаше от гласове, движения, страх.