Есико тичаше към решетъчните врати преди стълбището. Там стоеше един-единствен пазач, един от новите, вербувани от войската. Тя се обърна към него по име.
— Барадо. Братко по оръжие. Отвори тази врата.
Той поклати глава.
— Съжалявам, малка сестричке. Заповедите на везира не бива да се нарушават.
— Къде е везирът?
— Никой не знае. — Той не можеше да прикрие тревогата си.
— Кой ръководи потушаването на пожара, Барадо?
Есико продължи да използва името му. За да му припомни за връзката, която ги свързваше.
— Не знам. Ора… малка сестричке. Повечето от пазачите в момента се опитват да се преборят с пламъците.
Външно тя все още беше Орано, синът на Искан, но пазачите на дайрахеси я бяха виждали като Есико, в женски дрехи, и знаеха истината. Не знам какво им беше казал Искан. Може би нищо. Той не беше длъжен да се обяснява на когото и да било.
— Някой трябва да води действията, Барадо. Знаеш това. Необходим е командир. Немного отдавна се сражавахме рамо до рамо на бойното поле — каза Есико искрено. Тя не се молеше. Беше решителна, овладяна. Истински водач. — Стреляхме с лъкове един до друг. Всеки, който е способен, трябва да помогне за потушаването на пожара. Ти също. Аз ще водя действията, ако всички ме последвате. А ако се случи най-лошото, ако огънят се разпространи, със сигурност не искаш да носиш отговорността за това, че всички жени на везира са изгорели живи, нали?
Точно както жените и децата на суверенния принц изгаряха живи в този момент, помислих си. Погледнах към дъщеря си. Тя стоеше с високо вдигната глава пред пазача, а той я гледаше. Без да каже нищо повече, той извади ключа и отключи вратата. Чак тогава видях как е облечена Есико — в старите си дрехи на Орано. Син елек, бели панталони, високи ботуши.
Тя се обърна към мен.
— Майко, ако пожарът се разпространи дотук, искам да изведеш всички жени и деца на безопасно място.
Кимнах.
Тя изчезна надолу по стъпалата, без да продума.
Огледах се наоколо. Голямата зала беше празна.
Промуших се през решетъчните врати без капчица колебание. За пръв път, откакто този дворец беше построен, излизах без придружител. Докато бягах надолу по стълбите и навън в градината, си спомних за видението след смъртта на Лехан. Видението за тази къща, за жените, които сега живееха в нея. Тогава не знаех нищо за тях. Сега те бяха единствената ми компания през всички тези години на пленнически живот. Есико ми беше поверила живота им.
Но мен не ме беше грижа дали ще живеят, или ще умрат.
Гарай
От дълго време се подготвях за кървавата луна. Звездите ми показаха, че наближава. Майка ме научи да разчитам знаците. Това е времето, когато силата на луната е най-голяма и тя привлича жизнената сила на земята към себе си. Издига се на повърхността и всички приношения през този период са по-могъщи от всякога. Мога да я почувствам в цялото си същество. Дори самите ми кости преливат от жизнената сила. Отдавна не съм имала възможността да се разходя сред зисмиловите дървета. След всичко, което се случи. Искан ни забрани да излизаме навън. Въпреки това, щом се стъмни, мога да я усетя. Ако се понеса в лунния танц, сякаш зисмиловите корени израстват от стъпалата ми и мога да ги разпростра надолу в дълбините на земята, под планините, където усещам жизнената сила да къкри и кипи. Корените ми си проправят път към най-дълбокия извор на този източник на сила. Тя ме зове. Докато седя и пиша това под светлината на една-единствена свещ, зовът й дори още повече се усилва. Като че ли не го чувствам само в тялото си, но и го чувам — като голяма врява. Въздухът в стаята ми се сгъстява, сигурно жизнената сила изпълва всяка негова частица! Мирише на… пушек?
Току-що се изправих и погледнах през прозореца. Наистина е пушек. А шумът всъщност се състои от човешки писъци. Дворецът на тишината е обвит в пламъци, и изворът ме зове.
Веднъж взех нож от масата, подредена за вечерята ни, скрих го и го наострих така, че острието му да е пронизващо като жертвения нож на майка, макар и да не е от обсидиан. Сега ще го взема. Това е моят шанс. Ако намеря само една отворена врата, ще отида при извора и ще направя още едно приношение — голямо приношение. Приношение, направено под кървавата луна към толкова силен източник на сила, колкото е този тук, в Охадин — това ще ме превърне в силна и мъдра жрица като майка. Или дори повече. Няма време за губене. Вземам записките със себе си. Това може да е приношението, от което никога да не се върна, в такъв случай не искам никой да намери бележките ми. Обличам си дебели дрехи, за да се изправя срещу нощния студ. Готова съм.