— Бойният кон стана товарно муле.
Сулани я погледна.
— Така е. Не мога да се бия, докато нося тежък товар.
Без да продума, Естеги й подаде малката си торбичка и пое тежкия чувал.
След това продължихме да вървим, преминахме през малка врата и излязохме в градината. Сега миризмата на пушек беше още по-силна. Дворецът на тишината приличаше на пламтяща факла. Щеше да изгори до основи. Между дърветата тичаха фигури с ведра, напълнени от потока, езерата и фонтаните. Чуваха се викове — и мъжки, и женски.
Наведохме се ниско и се затичахме. Сенките на дърветата ни криеха. Храстите дращеха краката ни. Трябваше да дърпам Орсеола. Тя ме забавяше, но Сулани ни изчакваше. Тя тичаше най-отпред, постоянно нащрек, изведнъж вдигна ръка, накара ни да изчакаме, после отново се забърза. Следвах я, сякаш бях сляпа. Чувствах се също толкова беззащитна, доверявайки се на тази напълно непозната жена, както слепецът се доверява на водача си.
Стигнахме до сградата с пагода покрив в северната част на градината. Вратата й беше отворена. Чух гласове. Сулани ни направи знак да почакаме, докато се промъкваше напред. Придърпах Орсеола до стената на сградата. Естеги пусна тежкия чувал. Парченца сажди се разхвърчаха като снежинки.
— Кабира и Есико са — прошепна Сулани, когато се върна при нас. — Гарай също е с тях.
— Какво ще правим? — попитах аз. Погледнах към пагода покрива. Можех да достигна най-ниския му ръб, ако някой ме повдигнеше. Коремът ми тежеше. Вече бях останала без дъх. Ако започнехме да се катерим, те щяха да ни чуят. — Да почакаме ли?
— Няма да ни се удаде втора такава възможност. — Челото на Сулани се сбърчи. — Трябва да избягаме тази вечер.
— Аз ще вляза — каза Естеги. — Познавам ги. Ако поговорим с тях, няма да ни попречат. — Но не звучеше толкова убедено. Сулани я погледна, после кимна.
— Ние ще чакаме тук.
Естеги изчезна през отворената врата.
Кабира
Достигнах Къщата на усамотението, без някой да ме види. Всички пазачи тичаха наоколо, носейки вода или спасявайки това, което все още можеше да се спаси от Двореца на тишината. Вратите на двореца бяха отворени. Не знаех къде се намира библиотеката, знаех само, че е разположена на приземния етаж. Отворих много врати, някои бяха заключени, други водеха към празни стаи. Стъпките ми отекваха по мраморния под. Сърцето ми препускаше. Дори не знаех с каква цел търсех библиотеката. За да прегледам свещените писания с надеждата да открия нещо, с което бих могла да спася Есико? Или за да спася най-ценните текстове, в случай че пожарът се разпространеше? А може би за да намеря нещо, което да отнеме завинаги силата на Искан?
Не знаех.
Най-отдалечената врата беше заключена и веднага осъзнах, че това трябва да е правилната врата. Есико ми беше казала къде Искан пази ключовете: в кутия в спалнята му. На горния етаж.
Отново прекосих коридора и намерих стълбището. Обърсах потните си длани в панталоните си, преди да тръгна да се изкачвам по стълбите. Тогава чух шумове: дрънчене и трополене. Разнасяха се отгоре. Поколебах се — смеех ли да продължа по-нататък? В момента, в който спрях, на стълбите пред мен се появи фигура. Мъж с кожена ризница беше застанал с гръб към мен и дърпаше нещо тежко.
Плъзнах се надолу по стълбите и се скрих зад една отворена врата. Можех да видя дъното на стълбището през малък процеп между вратата и рамката. Чух стон и няколко тежки тупвания, после мярнах пазач, който влачеше тежък чувал след себе си.
Плячкосник, който се възползваше от царящия хаос. Той беше смел и глупав. Искан щеше да го намери, където и да се скриеше.
Тогава се сетих, че ще намери и мен. С помощта на Анджи никой не можеше да се скрие от него.
Щом пазачът изчезна през входната врата, бързо хукнах нагоре по стълбите. Покоите на Искан заемаха целия горен етаж: поредица от стаи, които на пръв поглед изглеждаха почти скромно обзаведени. Само че аз знаех истинската стойност на няколкото разпръснати вази. Разпознавах истинската цена на тези древни изрисувани пана. Той притежаваше колекция от произведения на изкуството, достойна за принц, но когато стойностното не е представено от злато или бижута, малцина биха могли да осъзнаят какви богатства е скрил там.
Подозирах, че пазачът е заграбил по-простите неща като сребърни свещници и други евтини вещи. Втурнах се през стаите, уплашена, че кутията с ключа е попаднала в тежкия чувал на крадеца. Но когато се озовах в спалнята на Искан, веднага я видях върху ниската масичка до леглото му: обикновена дървена кутия.