В кутията имаше един-единствен ключ.
Незабавно слязох на долния етаж и влязох в библиотеката. Есико и Сонан ми я бяха описали с големи подробности. Не беше трудно да намеря рафтовете с най-тайните свитъци. Онези, които съдържаха цялото скрито познание. Познание, което Искан искаше да запази за себе си. Набързо огледах свитъците, опитвайки се да реша от кои се нуждая най-много. Изведнъж стържещ, метален звук проряза врявата на пожара.
Спуснах се към прозореца, гледащ към градината и горящата сграда. Изглежда, че огънят беше обхванал и съседния Храм на учението. Между двореца на суверенния принц и Къщата на усамотението се намираше затворът, който Искан беше построил за Анджи. Шумът, който бях чула, беше звукът, издаван от вратата на този затвор. Не можех да я видя от прозореца, но бях напълно сигурна. Някой току-що я беше отворил.
Щом се огледах наоколо, намерих кожена чанта, в която напъхах най-ценните свитъци. Онези, за които знаех, че дори Искан не може да ги дешифрира, включително и някои, които разказваха за източници на сила. Знаех, че не беше направил копия. Беше твърде подозрителен за нещо подобно. Напъхах вътре възможно най-много, въпреки че можех да чуя как хартията се смачква и се къса. Не мислех за тяхното опазване — поне не тогава. Мислех за пламъци, горяща хартия и отмъщение. Но най-вече мислех за Анджи.
Няколко души притичаха покрай мен, докато забързано прекосявах Градината на вечното умиротворение, за да стигна до извора. Никой не ми попречи. Всички бяха заети да потушават пожара, да бягат от огъня, да помагат на ранените. Аз също тичах, за да си помислят, че и аз участвам в тези усилия. Щом наближих стената около Анджи, видях, че вратата е отворена. Продължих да тичам, докато не стигнах до вратата, след което бързо се шмугнах вътре.
Беше минало толкова време, откакто за последно бях близо до нея. Спрях се на прага и поех дълбоко дъх. Ухаеше както винаги. Влага, почва, гниещи листа. Но обграждащите стени, които Искан беше построил, бяха направили миризмата концентрирана и почти застояла. А какви стени бяха само: украсени със златни релефни изображения на планини и диви животни. Подът беше мраморна мозайка. Няколко запалени факли висяха около помещението и златните стени отразяваха блясъка им. Сега забелязах, че пагода покривът имаше отвор на върха си, покрит с решетка. Очевидно Искан беше осъзнал, че не може да отдели Анджи от луната, ако иска да разчита бъдещето във водата й, което, разбира се, беше най-голямото му желание. Вътре пламъците на пожара не се виждаха толкова ясно и почти избледняваха под ярката светлина на пълната луна.
На ръба на извора седеше Есико, потопила едната си ръка във водата. Бавно се приближих до нея. Спрях се и за пръв път от над трийсет и пет години погледнах в черната вода на Анджи.
Сякаш забих поглед в кладенец, пълен със спомени за тежки загуби.
Изведнъж всичко ме връхлетя като приливна вълна. Майка, татко, сестрите и брат ми, чиито лица се бяха изплъзнали от паметта ми и бяха потънали в забвение. Тримата ми силни, хубави синове. Всички онези, които бяха убити от Искан с помощта на Анджи. Паднах на колене, притисната от толкова тежка мъка, че повече не можех да стоя права. Ридаех така, както не бях ридала от момента, в който Искан ми отне Корин. Сълзите ми развълнуваха повърхността на водата. Есико седеше неподвижно до мен и не казваше нищо. Щом спрях да ридая, без да продума, ми подаде сребърен черпак. Напълних го с вода и отпих.
Усетих как силата на Анджи потича из цялото ми тяло. Беше като сребро, леещо се във вените ми, като опияняващо вино, като сока на младостта. Можех да почувствам как се подмладявам с години. Усещането беше по-силно от предишните случаи, в които бях пила от водата при пълнолуние — поне доколкото си спомнях. Изправих се и поех дълбоко дъх.
— Заради кървавата луна е — каза Есико и посочи към отвора, покрит с решетка. Луната над нас беше червена като вино. Червена като кръв.
Никога досега не го бях изпитвала. Нещо се случва с водата на Анджи. Тя ми показва бъдещето по-ясно от всякога.
Отново погледнах към повърхността. Видях отражението на червената луна. Видях своето лице и това на дъщеря ми. Видях как се отдалечаваме една от друга. Все по-надалеч, докато между нас не се разпростря необятен океан. Видях жените от дайрахеси да работят рамо до рамо. Редуваха се други образи, смътни и трудни за разбиране. Заплаха, голямо унищожение. Развитие, нещо ново. После зърнах много по-ясен образ: Есико на трона на суверенния принц, целия Каренокой в краката й.