Изтръпнах и се обърнах да я погледна.
— Трудно ли ти е да тълкуваш образите на Анджи? — каза нежно, с тон, който не я бях чувала да използва по отношение на мен, откакто беше много малка. — За мен повечето неща са много ясни.
Обхвана ме огромен страх. Нима Анджи щеше да потопи Есико в мрак и лудост, както беше направила с Искан? Щеше ли, подобно на него, да убива и да отравя, за да постигне целите си?
— Есико, обещай ми, че няма да пиеш от тъмната вода, оаки, обещай ми! — Наклоних се към нея и сграбчих ръцете й. — Този извор води само до страдание и смърт. Трябва да бъде зазидан, за да не може никой да се доближава до него!
Есико се изправи и нежността изчезна от стойката и тона й.
— Майко, аз не съм като баща си. Ще използвам извора правилно. Ще я използвам по предназначение. Трябва да се видиш сега, само след един черпак от водата й си възвърна години младост! Изглеждаш силна и здрава. Какво нередно има в това?
— Няма нищо лошо в стареенето — казах аз и преди да успея да се спра, продължих: — Иска ми се да остарея по-бързо, да умра и да се освободя от страданието си, да забравя за всички, които съм обичала и които са ми били отнети. Но Искан няма да ми позволи да умра, защото се наслаждава на мъките ми. Нима вече си забравила братята си, Есико? Нима си забравила колко те обичаха и те глезеха — теб, най-малкия си брат?
— Тяхната смърт не е по вина на Анджи, майко.
Есико кръстоса ръце и ми обърна гръб.
— Нима? Искан се възползва от силата й, това е вярно, вината е негова. Но изворът е източникът на неговата арогантност. — Обърнах лице към червената луна, за да възпра сълзите си. — Трябваше да имаш сестри, знаеш ли това, Есико? Много сестри. Но Искан ми ги открадна с помощта на Анджи. Уби ги всичките. Затова скрих пола ти и те представих за негов син, Есико. За да те задържа.
— Това не е вярно! — провикна се Есико. — Престани, майко!
— Погледни в извора — подканих я. — Виж сама.
— Не! Лъжите ти са твърде безсрамни. Няма да омърся Анджи с тях.
— Погледни! — умолявах я и дори се опитах насила да наведа лицето й към повърхността. — Виж дали лъжа!
Смъртта ми. Внезапно нещо я докосна. Сграбчи я в желязна хватка. Не я придърпа по-близо, но и не я освободи. Имах чувството, че някой държи сърцето ми в ръцете си.
Задъхах се. Първоначално суров, после предизвикателен, погледът на Есико срещна моя.
— Невъзможно — изпъшках. — Сега водата не е оаки.
— Израснах с водата на Анджи във вените си. Играх си на ръба й, разчитах бъдещето във водата при пълнолуние. Мога да правя неща, които никой друг не може. Дори и баща ми.
Точно в този момент някой влезе през отворената врата. Есико пусна смъртта ми и двете рязко се изправихме.
Беше Гарай. Дългата й коса сияеше като бял пламък на лунната светлина. Изведнъж си спомних за света отвъд Анджи, за писъци и викове, за пращящ огън. Дали тук не бяхме вкарани в капан? Обкръжени от огъня? Не се тревожех за себе си, но Есико…
— Как изглежда? — попитах. — Пожарът?
— Започнаха да го овладяват — отвърна Гарай кратко. Тя запретна левия си ръкав и огледа внимателно ръката си. От вътрешната страна на ръката й имаше няколко реда белези, повечето от които бяха сребристи и трудно се различаваха в мъждивата светлина, но един беше по-тъмен от останалите.
— Добре — каза Есико — по-скоро на Гарай, отколкото на мен. — Дадох нареждания всички пазачи и слуги да помогнат за потушаването му.
Затова сградите бяха толкова празни. В съзнанието ми проблесна мисъл.
— Къде е Искан?
Есико извърна поглед.
— Той е в Двореца на тишината.
— Той е запалил пожара — казах аз и погледнах към дъщеря си, която не отговори. Това беше достатъчно потвърждение.
Гарай се приближи до извора, коленичи, загреба с ръка и отпи от водата. Отново се обърнах към Есико.
— Не виждаш ли? Искан е обезумял, поразен е от лудостта на жизнената сила. Готов е на всичко, за да постигне целите си — дори да убива наред. Сигурно СИ видяла истината в Анджи, Есико, моя единствена дъще?
Тя замълча за миг.
— Какъв беше татко, когато се запозна с него?
— Егоцентричен. Готов да направи каквото е необходимо, за да получи това, което иска. Мислеше, че всички са против него и че превъзхожда околните.
— Ето, виждаш ли! — Тя се обърна към мен с умоляващи очи. — Винаги е бил такъв! Но това не съм аз, майко, не можеш ли да го видиш? Аз не съм като баща си.
Исках да протегна ръце и да прегърна дъщеря си — моята красива, силна, мъдра дъщеря. Но единственото, което можех да усетя, беше хватката й върху смъртта ми.