Сега аз й обърнах гръб. Тогава зърнах някого. Естеги се плъзна иззад вратата като сянка и се насочи право към мен. Не се поклони. Застана с високо вдигната глава и ме погледна в очите.
— Изродих две от децата ти. Служех ти вярно. Пазех тайните ти, сякаш бяха мои. Вярваш ли ми?
Изненадана, аз се загледах в Естеги слугинята. В Естеги жената. Тя не приличаше на себе си под блясъка на луната.
— Не вярвам на никого, Естеги. Но ти вярвам толкова, колкото на дъщеря си и на Гарай. — Докато изричах имената им, осъзнах, че те са единствените хора на света, които означават нещо за мен. Погледнах към Гарай. Тя държеше нож, притисна го към оголената си лява ръка и започна да мърмори нещо. Чак тогава си дадох сметка, че тя е единственият ми СЪЮЗНИК срещу Искан, срещу дайрахеси, срещу света. Повече от Есико, която винаги е била по-близка с баща си, отколкото с мен.
Гарай и Естеги — двете, които винаги са били до мен.
Естеги обмисли отговора ми и после кимна.
— Това ни стига — каза тя. Сетне се обърна към Есико. — Няма ли да извикаш за помощ? Няма ли да извикаш пазачите и да им разкажеш какво си видяла тук?
Есико се обърна към мен, Гарай и Естеги.
— Предавала ли съм ви някога? За каква ме вземате?
Естеги бързо се обърна и ни остави. След малко се върна с още три жени. Сулани, Кларас и Орсеола. Трите носеха чували, въжета и вързопи. Не можах да възпра смеха си.
— Каква жалка гледка! Какво си мислите, че правите?
Сулани настръхна. Тя се доближи и се надвеси над мен.
— Напускаме това прокълнато място — каза през стиснати зъби. — Писна ни да се отнасят с нас като с животни.
— Няма да стигнете далеч. — Поклатих глава. — Как биха могли четири жени сам-самички да се изплъзнат от силата и лудостта на Искан?
— Имаме план. — Сулани посочи към нещо, пъхнато в колана й. Погледнах натам.
— Нож, откраднат от кухнята? Това ли е планът ви? Това ли е оръжието ви?
— Какво знаеш за плана ни? — Сулани не откъсваше поглед от мен. — Какво знаеш за способностите ни?
— Сулани. — В устата на Естеги името се превърна в настойчива молба. В нежна ласка. Тази единствена думичка беше достатъчна, за да накара Сулани да се отдръпне. Естеги ме погледна — все още с очите на свободна жена. Назова ме по име, сякаш бяхме равни. — Кабира, отдавна се подготвяме за това бягство. Имаме кораб.
Кларас направи движение, за да я спре, но Естеги поклати глава.
— Кабира също е пленница като нас. Както и Гарай. — Тя повиши гласа си, за да включи Гарай, която сега беше приклекнала и припяваше нещо, с нож в ръка. — Кабира, може би не виждаш клетката си така, както я виждаме ние. Но тя съществува. И ти можеш да бъдеш свободна.
— Свободна? — Засмях се и дори аз можех да чуя колко горчив и наранен е смехът ми. — Свободна? Свободата не съществува, Естеги. Не и за мен. Не и от това, което ме държи в плен.
— Напротив, Кабира. — Тя постави длан върху ръката ми. — Свободата е възможна, дори и за теб.
Поклатих глава. Отърсих ръката й. Обърнах се към извора, където Гарай беше коленичила, и избърсах бузите си с ръкавите си.
Гарай поряза кожата си с ножа. Появи се тъмна ивица. Кръвта закана във водата на Анджи.
И Анджи отговори.
Кларас
Всички го почувствахме. Независимо дали бяхме пили от водата на извора, или не. Вълна от сила ни връхлетя, заля ни, проникна вътре в нас. Орсеола отхвръкна назад. Хванах я, преди да падне. Беше като буря, като гигантска вълна, която се стовари върху главите ни, удави ни в силата си и ни остави пляскащи и задъхващи се като риба, изхвърлена на сушата.
Никоя от нас не беше същата след това. Можех да я почувствам вътре в себе си — силата, която ме беше обладала. Сякаш виждах всичко през нови очи. Видях каква сила се съдържа във водата на извора, видях я така ясно, както виждах, че кръвта е червена. Щом погледнах към другите жени, осъзнах, че същата сила беше влязла във всяка една от тях, но по различен начин.
Гарай се изправи. В моите очи тя сякаш беше озарена отвътре. Пъхна ножа в колана си и погледна право към мен.
— Ще дойда с вас. Тук вече няма нищо за мен.
— Нямаме достатъчно хранителни припаси за повече хора — казах аз.
— Мога да постя. Къде ще отидете? — Тя тръгна към мен. Стъпките й отекваха с ехото на вълната от сила, която бяхме почувствали. С новите си очи можех да видя енергията, която сияеше вътре в нея като второ сърце. Наистина беше придобила цялата сила на могъща жрица. Зад нея Кабира и Есико продължиха да си приказват полугласно. Сулани погледна скептично към Гарай.
— Ти си стара. А пътуването ще бъде дълго.