Есико смирено наведе глава.
— Кога съм се доверявал на думите на една жена? Ако всички заедно не кроят някакъв пъклен план, то поне някои от тях замислят нещо сами по себе си. А ако сега не го правят, то много скоро ще започнат. — Той сви рамене. — И бездруго се изморих от тях. Може да е добре да влеем малко свежа кръв в дайрахеси.
— Първо ми позволи да отведа майка на безопасно място — каза Есико бързо, без да поглежда към нас.
— Кабира. — Той се обърна към първата си съпруга, старата жена. — Ако някой крои пъклени планове срещу мен, то това е тя. Анджи знае. — След това премина в приглушен шепот: — Анджи ми показа всичко.
Кабира се изправи и погледна дъщеря си. Нещо премина между тях. Не знам какво. Кабира се обърна и извърна поглед. Ръцете й увиснаха от двете й страни. Тя се беше предала преди много време.
Мъжът се обърна към Йона. Бърз като гладна акула.
— Ти. Участваш ли в този заговор? Ще ме убиеш ли, докато спя в обятията ти?
— Ти притежаваш смъртта ми. — Йона го погледна без капчица страх.
— Аз притежавам теб. Моментът настъпи.
Йона се поколеба.
— Чудовището ме призова — промърмори, сякаш за да убеди себе си. Дръпна плата на бедрото си, разгърна вързопа и извади някакъв предмет. Черепа. Онзи, който бях видяла, когато посетих стаята й. Това беше източникът на тъмната сила, която струеше от нея. Тя го вдигна, за да го видят всички.
— Моята предшественица. Моята закрилница. Името й е Мизра.
Гарай
Поклоних се на черепа, на жертвоприношението, на жрицата. Тя беше жертвала повече от мен и в смъртта беше преминала отвъд границите на моите възможности. Силата й беше по-голяма от всичко, което бих могла да си представя. По-голяма дори и от тази на извора.
Кларас
Йона положи Мизра на земята. Разкопча елека си с бавни, изпълнени с достойнство движения. Оголи шията си.
Сега беше безсилна. Беззащитна.
— Готова съм. Кръгът ще бъде завършен. Животът и смъртта са едно и също.
Мъжът се засмя, направи няколко крачки към Йона и започна да развързва панталоните си. Тя поклати глава спокойно.
— Знаеш, че не трябва да омърсяваш тялото ми, за да не оскверниш жертвоприношението — каза Йона.
Сулани
Тя му се беше противопоставила, това момиченце. Беше толкова малка, как успя да се противопостави на него, на неговите желания, заплахи и насилие? Погледнах я. Кльощави крайници, черна коса, спускаща се като буен поток върху раменете й. Искан пред нея, изпълнен с пулсиращата тъмна сила. Как можа да устои?
Тя притисна гръб до стената. Ние всички стояхме около нея и гледахме какво се случва, но никоя от нас не се намеси. Дори и аз. Въпреки че ръцете ми туптяха с новопридобитата си сила и въпреки че имах нож в колана си. Оттогава това ме изпълва със срам. Бяхме много, а той беше сам, но властта му върху нас беше толкова голяма, че не смеехме да направим нищо. В продължение на няколко години той ни притежаваше и ръководеше всички наши действия. Тялото ми все още си спомняше болката, която му беше причинил. „Ще убие всички ни — помислих си — и не можем да сторим нищо, за да го спрем.“
Кларас
Мъжът облиза устните си.
— Малка птичке, знаеш, че никога не ме е било грижа за жертвата ти. Но съм много заинтересован от тялото ти. — Той извади члена си и чух как Есико се задъхва.
— Татко, не тук.
Той не отговори.
Положих ръце върху корема си. Бяхме стигнали толкова близо до успеха, до бягството, а сега щеше да убие всички ни. Бях убедена в това. Тогава имаше ли значение какво щеше да направи с тялото на Йона преди това?
Като че ли вече не го беше причинявал на всички нас. Огледах се. Можех ли да се измъкна, без някой да ме забележи?
Йона посегна към черепа, но мъжът го изрита далеч от нея. Кабира се наведе и го вдигна. Задържа го в едната си ръка и го погледна удивено. Мъжът не й обърна внимание.
Йона притисна по-силно гърба си до стената, оглеждайки се диво наоколо. Цялото й спокойствие се беше изпарило.
— По-скоро бих умряла!
Мъжът цъкна с език и обви ръката си около шията й.
— Колко си обсебена от собствената си смърт. — После я пусна, засмя се, пъхна члена в панталоните си и извади един нож. — Ето. — Подаде й ножа. — Мога да те обладая и след това. Но силно се съмнявам, че желанието ти да умреш ще остане тъй силно, ако трябва сама да вземеш решението.
Йона се вторачи в ножа, сякаш не можеше да разбере как беше попаднал в ръката й.
— Аз чаках смъртта. Бях готова за нея. През целия си живот бяха обучавана за нея. Чудовището и жертвоприношението, това е основата, върху която се изгражда кръгът. — Тя се засмя. Заби поглед в Искан. Вече не изглеждаше малка и слабичка. Изведнъж сякаш се извисяваше над мъжа. — Историята за чудовището и жертвоприношението би могла да има и друг край. — Тя вдигна ножа на Искан с нетрепваща ръка. Допря върха до гърлото си. Притисна го към оголената кожа. Искан се усмихна — онази усмивка, която всички познавахме твърде добре.