— Не и за мен. — Той вдигна ръце и ги протегна към нея. — За чудовището всяка смърт е една и съща.
— Всяка смърт е една и съща — повтори Йона. — Тъй да бъде.
Тя обърна ножа светкавично бързо и го заби в гърдите му.
В същия миг Кабира хвърли черепа в извора.
Есико изпищя.
Кабира
Когато вдигнах черепа от земята и усетих изключителната му сила в ръката си, осъзнах какво трябва да направя. Заради Есико. Погледнах към нея, моята многообична дъщеря, всичко, което ми беше останало на този свят, и очите ми се замъглиха от сълзи, тъй като знаех, че тя ще ме намрази. Че за да я спася, ще трябва да я загубя завинаги.
— Обичам те — прошепнах аз, но само черепът и Анджи ме чуха.
В същия миг, в който Йона заби ножа в гърдите на Искан, аз се обърнах и хвърлих черепа във водата.
Все още мога да чуя писъка на Есико. Отначало си помислих, че се разкрещя заради раната на баща си, после реших, че е видяла какво сторих. Но тя се строполи на земята и лицето й се сгърчи от болка.
— Гори! — изпищя тя. — Татко, помогни ми!
Гарай
Изворът умираше. Кипеше и къкреше в пищния си затвор от мрамор и злато. Това беше най-добрият изход. Да държиш такава сила в плен, не е редно. Това противоречи на природния баланс. Но можех да почувствам предсмъртната й агония в собственото си тяло и болката беше ужасна. Само благодарение на новата сила вътре в мен можех да я понеса.
Но Есико беше прекарала целия си живот със силата на извора вътре в себе си. Нейното беше борба на живот и смърт.
Кабира
Втурнах се към дъщеря ми, която беше паднала на земята.
Въпреки болката си тя се отдръпна от мен.
— Не ме докосвай! — изпъшка тя. — Не ме докосвай! Махай се! Не искам да те виждам никога повече! Ти я уби, ти… — От болка изви тялото си като тетива. — Ти ми отне това, което обичах най-много! Махай се!
Пристъпих назад. Знаех, че това ще се случи. Въпреки това чувството на загуба ме прониза толкова силно, че едва можех да дишам.
Всички, които някога съм обичала. Щях да загубя всички. И вината отново беше само моя.
— Глупачке — каза мъжът, — погрижих се да защитя собствената си смърт. Не можеш да я достигнеш с обикновен нож. — Но той се потеше. Стенеше. Може би Йона не беше успяла да стигне до смъртта му, но му беше причинила огромна болка. Той се вторачи в Йона с бездънните си черни очи. Тя се сви, замаха безпомощно с ръце и внезапно падна назад, пишейки.
— Той придърпва смъртта й по-близо — изведнъж прошепна Гарай в ухото ми. — Сега е моментът.
Първоначално не разбрах какво има предвид. Но тогава детето в утробата ми зарита. Бягай. Бягай.
Мъжът стенеше и ръмжеше полугласно. Още малко и щеше да загуби съзнание.
Нямаше време за приказки. Нито за планове. Трябваше да се измъкнем, да избягаме далеч от този мъж, от контрола му. Преди да придърпа смъртта на всяка една от нас. Сулани и Естеги държаха чувалите и въжетата, Орсеола и Гарай повлякоха Йона. Аз хванах Кабира за ръката и я дръпнах със себе си.
Зад гърба си оставихме мъжа и дъщерята, проснати до мъртвия извор.
Сулани
Заради Естеги реших да избягам. Откакто я срещнах, всичко, което правех, беше заради нея. Тя искаше да се присъединим към Кларас и Орсеола: аз изпълних желанието й. После искаше да включим Гарай и Кабира и не желаеше да изостави Йона. Желанието й беше заповед за мен.
По нейно настояване качих останалите върху пагода покрива в Охадин и им помогнах да избягат от гнева на военачалника. Сякаш нищо не тежаха, ръцете ми бяха по-силни от всякога. Дори безжизненото тяло на Йона не ме напрегна. Сякаш жизнената сила на реката отново течеше във вените ми. И все пак не беше същото. Силата беше някак друга. Имаше различен вкус. Ръководеше ме по различен начин. Вече не бях посредник, отмъстител. Бях самата себе си: Сулани.
Защо не взех ножа и не го забих по-дълбоко в него? Когато качих и последната жена — Кларас, с тежкия корем, — се огледах наоколо. Можех да се върна тичешком и да го убия. Можеше да твърди каквото си иска за смъртта си, но ако го намушках достатъчно пъти, щеше да умре.