Никой не се виждаше. Вратата беше само на няколко крачки.
— Сулани. — Лицето на Естеги се появи над ръба на покрива. Тя протегна ръка. Поех я, почувствах мекотата й, късите пръсти, костеливата китка. С нейна помощ се изтласках нагоре, докато не се хванах за ръба на покрива и не се метнах върху него.
Наведохме се и тръгнахме по покрива. Погледнах на изток. Дворецът на тишината се беше превърнал в купчина димящи отломки. Огънят, който беше обхванал Храма на учението, вече беше под контрол. Спрях на ръба на покрива и огледах обкръжението ни. Външната стена, обграждаща двореца, беше точно под нас. Охраняваха я много стражи. Твърде малко от пазачите бяха напуснали постовете си, за да помогнат при потушаването на пожара.
Не ми харесваше, че трябва да се движим по път, който не бях планирала и за който не бях изготвила карта. Знаех, че мъжете на военачалника са добре обучени и издръжливи. Ужасът ги беше направил такива.
— Изчакайте тук — казах аз. — Не издавайте нито звук.
Естеги кимна. Метнах се върху стената. Беше чудесно да се движа отново, да бягам, да се промъквам и да прикляквам. Лесно открих първия патрул, приближих се до единия от пазачите откъм гърба му и прерязах гърлото му, преди да усетят присъствието ми. Другият нямаше време дори да извади меча си, преди да му отнема способността да говори. Никакви други стражи не можеха да се видят в този участък на стената. Но аз не бях запозната с установения ред или патрулите им. Може би скоро щеше да дойде друг патрул. Може би имаха система от редовни сигнали, за да потвърдят, че всичко е наред. Изкарах единия от шлемовете им и го пъхнах под мишница. После надникнах през стената, за да видя какво има отвъд нея. Долу беше тъмно, но можех да различа малки къщички, построени до стената. Това беше добре, понеже означаваше, че има улички, в които можем да се скрием. После изтичах обратно по стената и подсвирнах тихо към пагода покрива. Естеги хвърли единия край на въжето, което бях оставила там, и аз го завързах за халка в стената. Те се плъзнаха надолу една по една. Просто да избягам с Естеги. Това беше всичко, което исках. Но тя беше събрала една след друга жени с прерязани криле. Такава си беше. Не можеше да обърне гръб на някой нуждаещ се. Щом се плъзна малко тромаво по въжето, аз я хванах в ръцете си и за кратък миг я притиснах към себе си. Вдишах топлината и уханието й, после я пуснах, за да хвана Йона, която беше спусната от Гарай. Йона бе дошла на себе си, но беше много слаба.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Моята смърт — изхриптя тя. — Той я придърпа толкова близо, че ми диша във врата. — Тя се усмихна накриво. — А вече не я приветствам като бездомно куче.
Гарай развърза въжето и скочи без него. Поведох ги и извървяхме известно разстояние по стената, но не до края, където бяха телата на мъртвите пазачи. Отново завързах въжето и го хвърлих върху покрива на малка къща, разположена точно под нас.
— Това е най-трудната част. Ако стигнем до града, без да ни забележат, можем да се отправим на запад под булото на мрака. Сега бъдете тихи и бързи.
Гарай слезе първа, без да издаде какъвто и да било звук. За възрастта си беше много пъргава и силна. Тя помогна на останалите, докато аз наблюдавах зорко за някое движение. Кабира беше тромава и бавна и вдигна доста шум, докато се спускаше по въжето. Когато наближи края, падна тежко. Огледах се. Вдигнах ножа и заех отбранителна поза, докато Естеги се спускаше, следвана от Кларас.
Орсеола ги видя. Без да продума, посочи на изток по стената. Лунната светлина блестеше върху приближаващите се върхове на копия. Направих й знак да слезе долу. Очевидно все още не ни бяха забелязали или нямаха лъкове. Надявах се Естеги да разбере, че трябва да вземе останалите и да тръгнат веднага. Йона не можеше да слезе сама. Положих я на земята. Малкото й тяло се сви в сива бучка, едва различима в сенките. Бързо сложих шлема и се втурнах към пазачите. Те не биваше да откриват Йона или въжето. Или да сигнализират.
Вероятно първоначално не повярваха на очите си. Бяха трима и просто стояха и чакаха да се приближа. Сигурно бяха решили, че съм един от тях, че им нося послание. Нощният мрак ми съдействаше. Вече ги бях наближила, когато единият от тях вдигна колебливо копието си. Хватката му беше слаба и лесно го изтръгнах от ръцете му, завъртях го и го пронизах в гърдите. Той изрева и се преви на две. Пазачът отдясно се хвърли върху мен с копието си, но третият пазач беше принуден да остане по-назад, понеже горната част на стената беше твърде тясна за трима души. Изритах копието настрани и извадих 1 ножа си. Той беше къс, нямаше достатъчно широк обсег, но все пак мъжът не успя да извади меча си, преди да забия ножа в гърлото му. Веднага падна на колене, но първият пазач все още стоеше прав, с копие, подаващо се от гърдите му. Третият пазач, който беше най-отзад, изрева и се втурна към мен. Затърсих пипнешком ножа си, но не успях да го намеря. Тогава се хвърлих в краката му и успях да го поваля на земята с цялата тази нова сила — старата ми сила, някога толкова позната, която смятах, че съм загубила завинаги. Тежкото му снаряжение ограничаваше движенията му. Преди да успее да се изправи, изпълзях изпод краката му, завъртях се и скочих върху гърба му. Ризницата му не ми попречи да му изкарам дъха. Изтръгнах меча от ръката му и го забих в незащитения му врат.