После прерязах гърлото на първия пазач, проявявайки милост.
Свалих шлема, издърпах ножа от гърлото на другия пазач и го избърсах в панталоните му. Мечът беше добър, но щеше да ми бъде невъзможно да го скрия по време на бягството ни. Един от тях имаше кинжал, много по-дълъг и хубав от ножа ми. Пъхнах и ножа, и кинжала в колана на панталоните си и побягнах.
Йона ме чакаше там, където я бях оставила. Вдигнах я на гърба си и тя обви ръце около шията ми. Метнах се от върха на стената, държейки въжето в двете си ръце. Тъй като носех Йона, това затрудняваше слизането ми, но само малко. Не след дълго стигнах до покрива на една от къщите долу и се огледах. Никой не се виждаше.
Добре. Естеги беше постъпила разумно, вземайки останалите и продължавайки напред.
Оставих въжето да виси и направих няколко крачки върху покрива. Наместих Йона на гърба си, хванах краката й и скочих от покрива. Приземих се на тясната уличка, която минаваше пред къщата.
Усетих ръка върху рамото си. Завъртях се, готова да използвам и двете остриета.
— Шшш — разнесе се дрезгавият глас на Естеги. — Ето тук.
Тя ме поведе през лабиринт от улички, където със сигурност щях да се загубя. Луната се беше скрила зад облаци и мракът беше станал непрогледен. Никога не бях стъпвала в града отвъд стените на двореца, но Естеги го беше посещавала често, за да изпълнява различни поръчки за дайрахеси. Отведе ме пред една врата, където чакаха останалите, тихи като мишки. Без да продумаме, продължихме да вървим през града. Сега беше ред на Естеги да ни води — Естеги, която знаеше какво трябва да направи.
Охадин нямаше отбранителни стени — военачалникът си беше поставил за цел да защити само двореца, — затова за нас беше лесно да се промъкнем незабелязано. Разбира се, сблъскахме се с някои нощни странници; пияници, разносвачи, пекари, които вече се бяха отправили към фурните си, за да приготвят сутрешния хляб. Но ако някой се опиташе да ни заговори, Естеги просто ги поглеждаше, вдигайки длани, и думите замираха на устните им и те ни оставяха на мира. Сякаш вече не можеха да ни видят или внезапно бяха загубили интерес. По този начин прекосихме града и излязохме на главния път, водещ на запад, от Охадин до Амека — града, който служеше като търговски пункт за голямата река Сакануй. Стоките, внесени от чужди земи отвъд океана, се транспортират по реката до столицата.
Вече се зазоряваше, а току-що бяхме излезли от Охадин. Йона висеше на гърба ми, но не ме затрудняваше. Тази, която ни забавяше, беше Кабира, която беше наранила крака си при падането и куцаше, въпреки подкрепата на Гарай.
— Трябва да тръгнем по друг маршрут — казах аз, когато спряхме, за да си отпочинем малко.
Орсеола се взираше в мрака.
— Има път. На юг. Козя пътека. Не се използва често,
— Откъде знаеш това? — попитах я подозрително. Доколкото знаех, подобно на повечето от нас, с изключение на Естеги и може би на Кабира в младостта й, Орсеола не беше излизала отвъд стените на Охадин.
— Видях пътеката в сънищата им — каза Орсеола. — Целият този пейзаж е запечатан в съзнанието ми като карта. — В гласа й се усещаше горчивина. — Никога не съм молила за това. Не искам да го нося със себе си, където и да отида. Просто ми дай дървета и ще съм щастлива.
Скоро открихме пътя и тръгнахме по него. Напредвахме бавно. Препъвахме се в корени и камъни. Орсеола вървеше най-отпред и ни предупреждаваше за всички препятствия. Спря се при извор в горичка от бао дървета. Всички утолихме жаждата си. Всъщност доста размишлявах за нуждата от питейна вода. Носехме няколко меха, които щяхме да напълним от реката, преди да стигнем до морето, но дали щяха да ни стигнат за пътуването? Към нас се бяха присъединили още три жени, които не бяхме включили в първоначалните си планове. Храната със сигурност щеше да свърши, но човек можеше да оцелее много дълго, без да яде. Водата е друго нещо.