Препъвахме се в тъмнината, която скоро започна да избледнява. След това виждахме по-добре къде стъпваме, но и ние станахме по-лесно забележими за стражите, войниците и шпионите. Или за самия военачалник.
Но той беше изгубил водата на извора и без нея не можеше да се излекува тъй бързо и лесно, както преди. Въпреки че Йона не беше успяла да го убие, все пак го беше ранила сериозно.
Ранените животни се отбраняваха най-ожесточено.
Щом първите лъчи на слънцето се показаха над хоризонта, зад нас се чу тропот на конски копита по пътя на север. Приклекнахме зад няколко храста и зачакахме. Утринните птици чуруликаха. От запад се разнесе блеенето на кози. След като нищо не наруши това спокойствие, в крайна сметка излязохме от укритието си и продължихме да вървим. Орсеола застана зад мен и аз отново оглавих дружината ни. Йона дишаше тежко във врата ми. Този пейзаж, с непознатите си долини и възвишения, ми беше чужд. Копнеех за гъстия храсталак около басейна на реката и го предпочитах пред тези открити, новозасети полета. От време на време пътят минаваше покрай горички от бао или етсе дървета, но дърветата не означаваха сигурност. Не само ние, но и войниците и шпионите също можеха да се крият сред тях.
От време на време се мяркаха хора, но само работници, които засяваха полетата. По едно време две млади момчета дотичаха при нас, гонейки стадото си от овце и буйни деца. Те се спряха и се зазяпаха в нас. Ние наистина представлявахме чудата женска групичка — някои от нас носеха скъпи одежди и бижута, каквито те не бяха виждали през целия си живот, други бяха облечени скромно и без украшения, Гарай беше боса. Освен това аз носех на гърба си жена в полусъзнание.
Едното момче безстрашно се вторачи в Кабира, която носеше най-хубави дрехи.
— Какво прави тук благородната господарка? — попита той, бъркайки си в носа. Босите му крака бяха мръсни и носеше риза и панталони от небоядисан лен.
Кабира го прониза с поглед.
— Майка ти на нищо ли не те е научила? Как смееш да заговаряш пръв непозната жена, която е по-възрастна от теб и има по-висок ранг?
Момчето не каза нищо, просто стоеше с ококорени очи и зяпнала уста.
— Отговори ми, момче!
— Не знам, господарке — промърмори той.
— Ужасно нахално поведение. Козарче, не е твоя работа да ме питаш каквото и да било. Не е твоя работа, нито твоя — тя се обърна към второто момче — дори да си спомняте, че сте ни видели. Разбрахте ли?
Те кимнаха и измънкаха нещо утвърдително, след което побягнаха след козите си толкова бързо, колкото можеха да ги носят тънките им крачета. Дрънченето на малките звънчета на козите все повече се отдалечаваше по пътеката пред нас.
— Дарът на думите и лъжите — каза Кларас, гледайки към устата на Кабира.
— Какво имаш предвид? — попитах аз.
— Жизнената сила на извора дари по нещо на всяка от нас — обясни Кларас. — Не си ли забелязала? Въпреки че изворът е мъртъв, той продължава да живее вътре в нас. Ти се сдоби със сила в крайниците си. Гарай получи свещените сили на жрица. Естеги — способността да създава с ръцете си. Орсеола — успокояваща енергия, която й помага да контролира сънищата. А аз мога да видя всичко.
Естеги забеляза кръвта по дрехите ми. Не бяхме спирали, откакто слънцето се показа, а в тъмнината не я беше видяла.
— Сулани! Ранена си! — Тя се приближи до мен и заопипва тялото ми с притеснени ръце.
— Но… — Тя пусна ръцете си. Погледна ме в очите. После извърна поглед.
Обърнах се и наместих Йона на гърба си. Стиснах здраво зъби и продължих да вървя.
Най-напред разпознах мириса на река Сакануй. Не миришеше като моята Река, но въпреки това вдишах дълбоко уханието й. Виждахме все повече хора по полетата, понякога минавахме покрай някого на ПЪТЯ, но когато Кабира им заговореше, сякаш веднага забравяха, че са ни видели. Когато покривите на Амека се появиха в далечината, видяхме и първите войници. Все още беше рано сутринта, но слънцето се беше издигнало високо над хоризонта.
Седнахме в една долчинка и започнахме да обсъждаме бъдещите си действия. Решихме, че не можем да рискуваме да влезем всички заедно в Амека. Кларас можеше да управлява кораба, а Естеги знаеше къде се намира, затова двете щяха да отидат, да го откарат на юг по реката и да ни намерят на брега. Исках да изчакаме да се стъмни, но Кларас настояваше да отплаваме още на същия ден.
— Никога няма да заподозрат, че имаме кораб — каза тя и погледна нетърпеливо към Амека.
Естеги кимна.
— Мисля, че е изпратил повечето от войниците на север, откъдето е Сулани, и на изток, откъдето е Гарай. Трябва да се отдалечим възможно най-много, преди да е осъзнал грешката си.