— Искаш да кажеш, ако Есико не разкрие плана ни. Тя чу всичко.
— Дъщеря ми няма да ни предаде — каза Кабира. — Дори не си го помисляй.
Веднага усетих как ме обзема спокойствие. Разбира се, че няма да го направи. Бяхме в пълна безопасност.
— Престани — каза Кларас тихо и Кабира се сепна. Спокойствието ми се изпари.
Кларас и Естеги събраха въжетата и платната и продължиха по пътя. Гарай се беше надвесила над Йона, беше поставила двете си ръце върху челото й и мърмореше нещо неразбираемо. После ме погледна.
— Смъртта й вече е много близо. Не мога да направя нищо.
— Няма да я оставим тук — казах аз. В съзнанието си отново я видях как забива ножа в гърдите на военачалника. Тя беше направила това, което аз не бях успяла.
— Не исках да кажа това — отвърна Гарай. — Но сега трябва да я завържем за гърба ти. Няма да издържи още дълго.
Завързахме Йона за гърба ми с един от шаловете на Кабира, след това се отклонихме от пътя и тръгнахме през хълмистите полета в югозападна посока. Минахме покрай групи от работници, толкова измършавели, че приличаха на роби. Всичката тази плодородна почва и нищо за ядене. Само подправки за търговия. Повечето нямаха сили да се занимават с нас, но ако някой ни погледнеше, след няколко думи на Кабира веднага поглеждаше настрани.
Кабира не можеше да върви по-бързо, особено през полетата, затова ни забавяше. Исках да стигнем до голямата плантация за подправки, която се намираше малко по на юг. Там можехме да се скрием от любопитните очи. Слънцето изгаряше врата ми и въпреки че Йона не ми тежеше, бях подгизнала от пот. Когато най-после стигнахме до дърветата, бях благодарна както за сянката, така и за защитата им.
— Твърде близо сме до Охадин — казах аз. — Бих предпочела да продължим да вървим, но най-добре да изчакаме кораба тук. Можем само да се надяваме, че Кларас и Естеги ще се върнат бързо.
Винаги щом произнасях името на Естеги, сърцето ми се изпълваше с топлина. После си спомних изражението й, когато осъзна, че имам кръв по дрехите.
Тъкмо бях положила Йона под едно дърво, когато се появиха войниците.
Кларас
Мирисът на реката докара сълзи на очите ми. Никак не приличаше на миризмата на океана, но все пак беше вода. Свободно течаща вода. Двете с Естеги решихме да тръгнем през града, без да се крием. Преди да стигнем до къщите, махнах робския гребен от косата си и го скрих. Естеги беше облечена като слугиня. Никой не ни наблюдаваше подозрително. Дрехите ми бяха прости. Можех да мина за дъщеря или съпруга на търговец. Естеги трябваше да носи платната и въжетата или щеше да изглежда странно.
Естеги ме поведе през улиците, а аз оглеждах хората, които подминавахме. Хора с работа, задължения, животи. Скоро и аз щях да имам такива неща. И щях да ги предоставя на детето си.
Хангарът за лодки се намираше в южния край на града. Братовчедът на Естеги беше казал, че просто можем да дойдем и да вземем кораба. Но щом стигнахме до това, което ни се стори правилният хангар, той се оказа заключен. Единственото, което ни оставаше, беше да влезем откъм водата. Без да се колебая, свалих елека си и се гмурнах.
Ах, да плувам отново във водата! Мътна, сладка речна вода, но все пак вода. Сухата ми кожа попи влагата. Под повърхността отворих очи и косата ми се заизви пред тях като водорасли. Плувах под вода, докато не видях кила й. Веднага я разпознах: Наондел. Здрав, хубав кил. Здраво дърво. Изплувах до нея, както малкото на кита се долепя до майка си. — Притиснах бузата си до нея. Вдишах аромата на мокро дърво и коноп. Тя беше полирана с масло и коноп. Това беше знак за добра изработка.
Неохотно се качих горе и отворих портата към реката. После стъпих на Наондел и тя пое тежестта ми като стар приятел. Нямаше никакво оборудване, нито дори гребла. Имаше една-единствена мачта за квадратно платно. Беше дълга около трийсет фута, широка, със заострена кърма. Не беше направена за плаване в открито море, но щеше да свърши работа за пътуването ни до Терасу. Поради липсата на гребла трябваше да я избутам до кея, където чакаше Естеги.
Тя тъкмо беше хвърлила на палубата въжетата и платната, когато се появи някакъв мъж и ни заговори.
— Здравейте.
Голобрадият мъж беше застанал зад Естеги. Беше малко по-възрастен от мен, имаше обветрено лице и набито тяло.
Естеги веднага се обърна и се поклони ниско на мъжа.
— Подготвяме кораба. — Не се обърна към него с някаква почтителна титла, но в думите й се усещаше дълбоко уважение.