— Откраднали сте го.
— В никакъв случай. — Тя обърна дланите си нагоре. — Корабът принадлежи на братовчед ми. Свободния мъж Вади. Той го е купил, но иска да го приготвим и да го откараме в Шукурин.
— Как е възможно слугиня да е братовчедка на свободен мъж? — Мъжът погледна подозрително Естеги. Думите й не бяха успели да успокоят съмненията му. Без да привличам внимание към себе си, започнах да подреждам нещата на палубата.
— Родителите ми се отрекоха от мен — каза тя, забивайки поглед в земята. — Но братовчед ми винаги се е отнасял добре с мен.
Погледнах към Естеги и се зачудих дали казва истината.
Тя все още стоеше с обърнати нагоре длани и можех да усетя силата да струи от нея. Дарът на извора. Мъжът промърмори нещо, след което погледна към Наондел.
— Имате нужда от помощ за поставянето на такелажа. — Без да чака отговор, той се качи на борда. Заедно вдигнахме платното. Помощта му ме зарадва, защото отдавна не се бях занимавала с такелажа. След това го обсипахме с благодарности, предложихме му част от хранителните си припаси като подарък, но той отказа. Той застана до хангара за лодки и ни наблюдаваше, докато отплавахме. С ръка върху щурвала почувствах как ме обзема дълбоко спокойствие. Бяхме поели на път. Имах кораб. Но думите на Естеги все още ме човъркаха отвътре.
— Наистина ли са се отрекли от теб? Родителите ти?
Тя кимна.
— Трябваше да напусна дома си, защото родителите ми нямаха пари за зестра. Това ли се случи с теб?
Тя поклати глава.
— Не. Случи се, когато бях много малка. Аз не съм… — Тя се спря. Не искаше да продължи. Затова я оставих. Някои неща е по-добре да не се изричат.
Сулани
Бяха седмина. Имаха числено превъзходство. Яздеха коне и бяха тежко въоръжени. Аз разполагах с кинжала и ножа, така че можех да убия двама или трима, може би повече, но не и преди да им се отвори възможност да наранят някоя от другите жени. Или да ги пленят, да пленят всички ни. Обратно в клетката. Обратно при него. Военачалника, мъжа, чудовището, везира. Искан.
Бързо ни обградиха. Йона лежеше на земята, облегната на ствола на едно дърво. Орсеола беше приклекнала до нея, бе допряла едната си ръка до ствола и мърмореше нещо. Гарай стоеше с високо вдигната глава до мен, без да трепери или да се крие. Но как би могла да ми помогне?
Предводителят на войниците, млад мъж с кестенява брада и тежки бойни ръкавици, се обърна към Кабира.
— Кабира ак Малик-чо. Съпругът ви ви нарежда незабавно да се върнете в Охадин.
Кабира хвърли презрителен поглед към мъжа върху коня.
— Кажи на съпруга ми, везира на Каренокой, че не си успял да намериш съпругата му.
Очите на войника премигнаха. Погледът му се плъзна по всички нас. После дръпна юздите, за да обърне коня си, и мъжете му направиха същото.
Но след това сви рамене и смръщи чело.
— Ще тръгнете с нас. Веднага. — Даде сигнал на мъжете си и трима от тях извадиха мечовете си и слязоха от конете си.
Войниците бяха изпратени да ни намерят. Да ги накараме да забравят, че са ни видели, не беше така лесно, както с непознатите.
Орсеола мърмореше все по-настоятелно. Върховете на дърветата шепнеха, поклащани от вятъра. Сухите листа шумоляха под ботушите на войниците, докато те пристъпваха към нас. Един от тях се насочи към Йона. Другите двама се отправиха към Кабира, Гарай и мен.
Гарай протегна ръце към единия от тях.
— Не — каза тя и той се закова на място с полуотворена уста и високо вдигнато оръжие. Единственото, което се движеше, бяха очите му.
Извадих кинжала, който бях взела от войника на стената, и нападнах другия войник. Той не беше подготвен, затова успях да забия оръжието си в окото му. Умря на място. Водачът, все още възседнал коня си, нададе вик и се втурна към мен, следван от другите трима конници.
Шепотът на дърветата ставаше все по-силен и се сливаше с мърморенето на Орсеола. Бутнах Кабира на земята и подадох ножа си на Гарай, като едва успях да избегна коня на водача им. Кинжалът ми нямаше голям обсег, затова се хвърлих настрани и прерязах гърлото на войника, който се беше надвесил над Йона. Грабнах меча му и се завъртях.
Конят на водача изцвили и се изправи на задните си крака. Един от конниците започна да крещи и размаха ръце пред лицето си. Тогава войниците загубиха контрол над конете си. Те цвилеха, подскачаха, изправяха се на задните си крака, опитвайки се да съборят ездачите си.
Навсякъде гъмжеше от насекоми. Върху конете, върху бронята на войниците и незащитените им лице. Пълзяха, жилеха, хапеха, бръмчаха. Бръмбари, мравки, паяци, хлебарки, стоножки. Всички те бяха призовани от изгнили дънери, стволове на дървета и тъмни, влажни дупки в земята. Мъжете и конете обезумяха. Крещяха, мятаха се и мечовете им изпопадаха на земята с пронизително дрънчене. Само мъжът, когото Гарай беше замразила, стоеше неподвижно, докато бръмбарите и хлебарките лазеха по отворените му очи, в косата и ушите му, по цялото му тяло, докато не беше покрит напълно от черна, жива броня. Тогава падна по гръб. Сгърчи се няколко пъти. И отново престана да се движи.