Нито едно насекомо не докосна нас, жените.
Войниците напълно бяха изгубили контрол над конете си и те се втурнаха между дърветата. Чухме как тропотът на копитата постепенно заглъхва в далечината. После се възцари тишина, с изключение на пълзящия звук, издаван от милиони оттеглящи се насекоми.
Погледнах към Орсеола. Тя ми се усмихна.
— Дърветата могат да говорят помежду си — каза тя. — Просто повечето са забравили как. Помогнах им да си спомнят. Също така могат да призовават насекоми, когато усетят опасност. Справиха се много добре. — Тя потупа ствола на дървото и насекомите започнаха да пълзят обратно в дупките и скривалищата си.
Гарай беше хванала юздата на един от конете на падналите войници и му шепнеше нежно. Ушите му бяха притиснати назад, очите му се въртяха, но не се съпротивляваше, а само трепереше.
— Дръж го — каза ми тя. — Ще хвана още един.
Направих каквото ми каза. Хванах коня, загалих врата му и започнах да му говоря.
Кабира седеше с кръстосани крака до Йона, която лежеше неподвижно на земята под дървото. Орсеола се изтегна до тях и задряма. Никой не каза нищо.
Не знаехме с колко време разполагаме.
Нямахме друг избор, освен да чакаме.
След известно време Гарай се завърна с кафяв боен кон. Той я следваше доброволно, въпреки че не държеше юздите му.
— Ще изпратим конете на север — каза тя. — Лесно биха могли да отнесат четири жени. По този начин бихме могли да заблудим преследвачите си. Поне за известно време.
— Можем само да се надяваме — изсумтя Кабира.
Погледнах към Гарай.
— Как да накараме конете да вървят на север?
Тя потупа кафявия жребец, който потърка муцуна в бузата й.
— Не да вървят. Да галопират. И да оставят след себе си ясни следи.
Гарай привика коня, който държах, и той веднага тръгна към нея. Махна седлата и дисагите на двата коня, застана между тях и започна да им говори тихо. Двете животни наведоха глави към белокосата жена и завъртяха ушите си към нея. Тя докосна муцуните им и нежно ги погали между очите. Кафявият жребец изцвили и тръсна глава. След това препусна с всички сили, следван от другия жребец. Скоро животните се изгубиха от погледа ни.
Вдигнах едното седло, занесох го долу при реката и го метнах колкото може по-надалеч. Гарай донесе другото седло и направи същото. Седнахме до Йона и зачакахме.
Кларас
Тя привикна веднага към реката. Блясъкът на водата заслепяваше очите ми. Щурвалът беше гладък в ръката ми. Фалът скърцаше, докато вятърът изпълваше платната. Ние плавахме надолу по течението с добра скорост, подпомагани от вятъра и течението. Беше като старите дни. Точно както си го представях. Все още не бяхме в безопасност — даже никак, — но сърцето ми пееше, изпълнено с радост, както бяха пълни и платната на Наондел. Дори и сега да ни откриеха, дори и да ме пронижеха с меч, със стрела, щях да умра свободна. И се заклех на себе си, че няма да ме заловят жива. Детето в корема ми не се въртеше и не риташе, но и не спеше. Можех да го усетя вътре в себе си — как се люлее в ритъм с поклащането на кораба и се удивлява на всички тези нови преживявания. Всички тези чудеса.
Естеги седеше в предната част и не откъсваше поглед от източния бряг. Очите й претърсваха всяка горичка. Аз гледах само напред. На юг. Към океана. Вече беше толкова близо. Можех да го усетя на езика си. Кожата ми беше настръхнала от очакване. Скоро. Скоро щяхме да бъдем там.
— Ето ги! — провикна се Естеги нетърпеливо. — Виждам ги! Спри!
Неохотно завъртях щурвала. Наондел реагираше бързо на всяко мое нареждане. Свалих платното. Тя се плъзна почти безшумно към брега. Хвърлих котвата, a през това време Сулани нагази във водата, за да посрещне корабчето. Задържа Наондел, докато останалите бързо се качиха на борда, без да продумат. Естеги се надвеси, постави ръка върху рамото на Сулани и погледите им се срещнаха. За миг лицето на Сулани се освети, стана хубаво, като изгрева над морето. После също толкова внезапно си възвърна обичайния вид.