Гарай задържа корабчето, докато Сулани се върна на брега и донесе Йона на ръце. После нежно я качи на палубата. Лицето й беше бледо. Очите й бяха затворени.
— Мъртва ли е? — Естеги се надвеси над момичето и пъхна един празен чувал под главата й,
— Не. — Гарай се качи последна на борда и седна до Йона. Погали челото й. — Но не й остава много.
Посегнах към фала, за да вдигна отново платното. Гарай вдигна ръка, за да ме спре.
— Почакай. Ела.
Вдигнах малката торба с припаси на Естеги и се спънах под тежестта й. После приклекнах на палубата с останалите.
Виждах всичко ясно. Силата на черепа я беше държала жива толкова дълго. Държеше смъртта й настрана. Но тази сила се беше смалила и от нея беше останало само едно малко пулсиращо петно дълбоко зад челото й. Още малко и щеше да изчезне. Силата на извора живееше вътре във всички нас по различен начин; в дланите, ръцете, очите, сърцето и устата. Но в Йона беше изчезнала почти напълно.
Когато угаснеше окончателно, тя също щеше да издъхне.
Внезапно тя отвори очи.
— Сестри — каза със слаб, но ясен глас.
После затвори очи. Вътре в нея затрепка слаб син блясък.
Гарай извади ножа си. Вдигна го над гърдите на Йона, над сърцето й, с върха надолу.
Естеги вдигна ръце.
— Не! Не бива!
— Само така мога да я спася. Трябва да ми повярваш — каза на Естеги, която бавно свали ръцете си.
Гарай погледна всяка от нас в очите, една по една.
— Вярвате ли ми?
Ние кимнахме. Нямахме друг избор. Трябваше да се доверим една на друга, или да се предадем.
Гарай бавно приближи върха на ножа към гърдите на Йона. Едва докосна нежната й кожа.
— Жертвам те — каза високо. После подаде ножа на Естеги.
— Жертвам те — каза Естеги и с треперещи ръце допря ножа до сърцето на момичето, сякаш щеше да я прониже. След нея Орсеола пое ножа.
— Жертвам те.
Всички ние взехме ножа, притиснахме го към гърдите й и произнесохме думите. Аз бях последна. Дръжката беше топла от ръцете на другите жени.
— Жертвам те.
Пламъкът на жизнената й сила трепна за последен път. Нещо премина от Йона във всички нас. Малка част от силата й. Спомен за това, което е била. Дар от извора или дар от самата нея.
Гърдите на Йона вече не се повдигаха.
Никой не продума.
Водата се плискаше нежно в корпуса на Наондел. Естеги ридаеше тихо. Сулани сложи ръка върху рамото й. Кабира прочисти гърлото си.
— Тя не е изгубена — казах аз. Другите се обърнаха към мен. Погледнах към ножа в ръката си. — Нещо от нея сега е във всяка една от нас. Всяка от нас, която държеше ножа.
Гарай кимна бавно.
— Кларас е права. Всяка от нас носи частица от другите вътре в себе си. Това имаше предвид Йона. Сега сме свързани завинаги, като сестри. Каквото и да се случи с една от нас, се случва на всички ни. — Тя сведе поглед към мъртвото момиче. — Сега си свободна. Вече не си жертвоприношение.
Тя прокара ръка по лицето на Йона — от челото до брадичката.
Когато махна ръката си, лицето й беше различно. Същата коса, същата светла кожа, същата форма на носа и устата. Но въпреки това беше напълно променена. Бузите й бяха порозовели. Устните й бяха станали по-пълни. Момичето отвори очи. Те бяха кафяви.
Тя се изправи и ни погледна.
— Моите чудовища — каза тя. Усмихна се и на бузите й се появиха трапчинки.
Зарея поглед във водата. Затвори очи и вдиша дълбоко.
— Какви силни дробове имам! — каза тя и отново отвори очи, смеейки се. Вдигна ръце към лицето си. — Какви хубави ръце! — Прокара ръце по цялото си тяло, изучавайки всяка негова гънка. — Колко съм хубава! — Усмихна се и усмивката й беше неустоима. — Сама ще си дам име! Това ще бъде първото ми дело в това ново тяло. — Тя се умисли за известно време. — Името ми е Даера!
Докато Наондел плаваше на юг по Сакануй, Даера седеше в предната част и вятърът развяваше косите й. Не се забелязваше веднага, но постепенно сестринските ни връзки се засилваха. Жена с жена. Със силата и името на Йона в сърцата ни. Всяка от нас с частица от нейната тъмнина и кураж.
Имах брат, но не и сестри. Сега изведнъж се сдобих с шест сестри. Погледнах ги внимателно с ръка, почиваща върху щурвала на Наондел. Всичко, което можех да видя от Даера, беше гърбът й и развяващата се коса. Смехът й се носеше от вятъра. Сулани седеше с изправен гръб и високо вдигната глава, изучавайки източния бряг. Брадичката й беше остра, ръцете й — силни под бродирания елек. Естеги седеше в краката й, с глава, сведена над чували и припаси, които сортираше и подреждаше. Тя ни имаше доверие: на мен — да държа правилния курс; на Сулани — да ни защитава. Орсеола лежеше на дъното на кораба, облегнала глава на един чувал и затворила очи. Не мисля, че спеше. Мисля, че виждаше сънища, но не нейните собствени.