Гарай и Кабира седяха една до друга, две стари жени с дълбоки бръчки по лицата. Едната глава, покрита с блестяща бяла коса, другата — тъмна и прошарена със сребърни кичури. Докато ги гледах, ми заприличаха на морски костенурки, древни и мъдри. Сега видях, че Кабира носи товар, нещо голямо и тежко. Как не го бях забелязала по-рано?
— Какво държиш там, сестро? — попитах.
Кабира се обърна и ме погледна. Не използвах фамилното й име Чо. И се осмелих да я заговоря първа.
— Сестра. — Тя ме погледна замислено. — Някога имах сестри, Кларас. — Тя показа вързопа в скута си. — Това са най-тайните писания от библиотеката му. Някои от тях дори той самият не е успял да дешифрира.
— Може би Искан не се интересува от нашата съдба, но със сигурност ще иска да си върне тези текстове. — Гарай говореше без гняв или недоволство.
Кабира я погледна.
— С тяхна помощ би могъл да възкреси Анджи. Или да намери нови начини да поробва хората.
Гарай кимна, но не каза нищо.
Кабира се умисли.
— Сестри мои. Откраднах от Искан. Познание… опасно познание, с което би могъл да си възвърне силата. Да нарани други хора. Това са свитъци, които на всяка цена ще иска да си върне. — Тя вдигна вързопа от скута си. — Може да не изглеждат като нещо особено отвън, но вътре в себе си съдържат много неща, които все още са скрити дори от мен, но които смятам да разуча. Може би това познание би могло да помогне както на нас, така и на други. Но би могло да бъде много опасно, ако попадне в грешните ръце. Какво мислите, че аз… ние трябва да направим с него?
— Унищожи го — каза Сулани веднага. — За да не може никой друг да се докосне до него. Някои неща не бива да се записват и трябва да се изучават само от онези, които нямат нужда от писмено слово, за да ги разберат.
Гарай кимна.
— Съгласна съм, сестро Сулани. Отчасти. Аз също вярвам, че някои неща трябва да се съхраняват само в човешките сърца. Но Искан открадна тази мъдрост от други. Нима имаме право да унищожим техните учения?
— Той вече ги търси. — Орсеола се изправи. — Не нас, а тях. Виждам го в сънищата му.
— Можеш да видиш сънищата му? Оттук? — Гарай се наведе към нея.
— Да. — Орсеола се намръщи. — В продължение на много години не можех да видя сънищата му. Той се предпазваше със силата на извора. Но сега е гол. Вече мога да видя надалеч. Мога да тъка сънища от голямо разстояние. По-голямо, отколкото смятах за възможно.
— Можеш ли да му изпратиш сън? Сън, който да го заблуди? Да изпрати войници в грешната посока? Може би сън, който показва, че сме се отправили на север?
Орсеола се усмихна.
— Да.
Тя затвори очи и ръцете й започнаха да танцуват пред лицето й. Аз хвърлях едно око на платното и водните дълбини. Слънцето беше високо над главите ни. По източния бряг на реката се простираха новозасети полета и виковете на работниците долитаха над водата. Никой не ни обръщаше внимание. Лек бриз поклащаше тръстиките по бреговете на реката. Все повече се доближавахме до океана.
Орсеола отвори очи.
— Той ще търси на север — каза тя.
— Как можеш да си сигурна? — каза Сулани намръщено, преди да добави: — Сестро. — Щом думата излезе от устата й, тя изглеждаше също толкова изненадана, колкото беше и Кабира.
— Как можеш да си сигурна, че умееш да въртиш меч? Да убиеш воин? — Орсеола отново легна и затвори очи, доволна като котка под слънчевите лъчи. — Няма нужда да унищожаваме текстовете. Имаш думата ми, сестро.
И така беше решено. Никой не възрази. Дори не знам дали Даера чу разговора ни. Тя лежеше по корем в предната част и прокарваше едната си ръка по мътната речна вода. Следеше с поглед пърхащите водни кончета и водомерките. Гледаше всичко така, сякаш беше ново и създадено само за нея. Почувствах смътна завист, която скоро изчезна. Обърнах лице към слънцето, завъртях леко щурвала и усетих как Наондел реагира под ръката ми.
Даера
Настъпи моментът за моята история, най-после дойде моето време! Спомням си кристално ясно деня на реката, когато се родих. Всичко е запечатано в паметта ми: сенките на дърветата по брега на реката, речният мирис на кал и плесен, как гладко Наондел се носеше по водата. Спомням си всяка тревичка — въпреки че Кабира казва, че е невъзможно, така го чувствам! Всичко беше толкова чудесно, толкова невероятно, но нищо не можеше да се сравни с моето собствено тяло. Имах тяло, което беше само мое! Не беше обречено да бъде жертвоприношение. Не принадлежеше на някой друг. Беше само мое и докато седях в предната част на кораба, напълно се потапях в усещанията да живея в това напълно мое тяло. Ръцете ми бяха нежни, гладки и безупречни. Сърцето ми биеше равномерно. В устата зъбите ми се опираха един в друг. Очите ми можеха да виждат, ушите ми можеха да чуват. Имах повече, отколкото можех да желая. Прокарах пръсти по нежната кожа на шията си и през тялото ми премина тръпка на удоволствие. Можех да чувствам наслада! Засмях се и се обърнах да погледна сестрите си — тези, които ме бяха създали. Толкова красиви, толкова крехки, толкова силни. Паднах на колене до Естеги и стиснах ръцете й.