— Отивам на сушата — казах и се изправих.
Сулани поклати глава, с онази вечна бръчка между веждите й.
— Това не е добра идея. Остани тук.
Но Орсеола ме погледна и лека усмивка заигра в ъгълчетата на устата й.
— Остави я, воине. Някои неща не могат да бъдат озаптени.
Така че Сулани ме пусна, изтичах нагоре по брега с леки, боси крака и излязох от гъсталака, където се бяхме скрили.
Небето беше огромно над главата ми. Имаше повече звезди, отколкото можех да си представя, че е възможно. В съзнанието ми проблесна спомен — различно небе, над остров и океан — и после изчезна. Лутах се по пътеката, която минаваше между брега на реката и полета с напъпила окара, докато не намерих равна поляна. Легнах по гръб там, зареях поглед в необятната тъмнина и почувствах как изчезвам в нея, и бузите ми бяха влажни, сърцето ме болеше от цялата тази красота и не можех да проумея защо получавам всички тези благословии.
Не чух стъпки. Той се движеше толкова леко и тихо, че се спъна в краката ми, преди да усетя пристигането му. Щом падна назад, аз се надигнах и двамата се спогледахме в лунната светлина.
— Ох — каза той. — Прощавай. — Тъмните му очи бяха добродушни. Гласът му беше нежен: вече не принадлежеше на дете, но все още не напълно мъжки. Косата падаше в очите му.
Усмихнах му се и видях, че усмивката ми го засрами. Той застана на колене и отърси пръстта от дланите си.
— Какво правиш тук посред нощ? Опасно е.
— Тук няма нищо, което би могло да ме нарани — казах аз и се наклоних към него. Вдишах мириса на обор и пот. Протегнах длан и я плъзнах по ръката му. Той си пое дълбоко дъх, но не помръдна. Кожата му беше нежна като коприна, но топла и жива. Задържах ръката си до неговата и сравних кожата ни: цвета, косъмчетата, вените под нея. Наведох лицето си към него и помирисах врата му, между ушите му. Живот! Той миришеше на живот. Дъхът ми във врата му го накара да трепери. Исках да почувствам същото. Възседнах го, придърпах лицето му близо до моето и го целунах. Устните му бяха грапави. Не знаех какво да правя, нито той, но това нямаше значение. Ударихме носовете си и се засмяхме, но после продължихме да се целуваме. Той ме притисна към себе си. Раменете му бяха кльощави, гръдният му кош — твърд. Тялото му никак не приличаше на моето. Издърпах ризата от раменете му и започнах да изследвам тялото му с ръцете си. Постепенно целувките му, ръцете му, слабините му срещу моите — всичко това ме накара да се чувствам гореща, замаяна и нетърпелива. Исках го, исках да усетя всички тези нови неща.
С всяко наше споделено движение все повече овладявах тялото си. Исках да знам всичко за него, как реагираше, какво желаеше. То не беше жертвоприношение или нечие чуждо притежание. Беше мое и само мое. Можех да го използвам, както пожелая. Сякаш намерих своя дом, сякаш паднах сред звездите, беше всичко и дори повече.
След това поседях малко и усетих влагата на земята под голите си задни части. Сега той миришеше по друг начин. Както и аз. Той лежеше, подпрян на лакътя си, и ме гледаше с удивление.
— Истинска ли си? Или си духът на реката?
— За теб станах плът и кръв тази вечер — отвърнах и се усмихнах.
Щом се облякох и се обърнах да си вървя, той ме извика, попита ме за името ми, помоли ме да остана. Усмихнах се в нощния въздух, без да спирам да вървя.
— Името ми е Даера и не оставам за никого.
За мен това беше най-важното събитие по време на бягството ни. Не внезапната буря, която отклони Наондел от курса му към Терасу и го завлече на югозапад. Не гладът, не жаждата, нито разминаванията ни на косъм от смъртта. Нито когато сълзите на Кларас привлякоха риби от морето, за да можем да утолим глада си. Нито засилването на сестринските ни връзки. Нито дори другата буря, която ни захвърли на скалите на остров Менос, или безмерната радост, че бяхме спасени, или силата, която Гарай и Кларас почувстваха в острова, което ни накара да осъзнаем, че бяхме намерили новия си дом. Не, най-важното събитие беше онази нощ с безименното момче, нощта, която ме приближи до живота и ме отдалечи от смъртта.
Кабира
Сега е пролет. Седмата ни на този остров. Вчера Сулани видя първия търговски кораб отвъд Зъбите — острите скали, които се подават от водата при входа на нашия пристан. Търгуващите моряци не смеят да идват насам, когато морето е бурно. Сулани и Естеги нагазиха във водата и посрещнаха малката гребна лодка, а корабът чакаше по-назад. Търговците нямат право да стъпват на планинския ни остров. Никой мъж няма право да стъпва тук. Гарай казва, че трябва да е така. Източникът на сила на този остров го забранява. Тя казва, че никога досега не е усещала такова съсредоточаване на сила, дори Анджи не може да се сравни с Менос.