Изпълняваме задълженията си и тукашният живот следва естествения си ход. Работата е трудна, но носи наслада. Гарай се грижи за прехраната ни и лекува болежките ни с билките и отварите си. Кларас и Яна ловят риба и отговарят за прането. Естеги и Сулани се грижат за козите и събират растения за гозбите ни. Естеги ръководи малката ни кухня и отказва да позволи на някой друг да приготви храната. Орсеола ни утешава, когато сме измъчвани от спомени и кошмари. Даера танцува, смее се, пее за нас, шие дрехи и рисува красиви картини по стените на Къщата на познанието, издялва най-различни предмети от дърво, помага на Гарай в градината и придружава Естеги и Сулани, когато събират плодове и други вкусни неща за ядене.
Само аз нямам призвание. Другите сумтят или ми се подиграват, когато го казвам, реагират в зависимост от характера си. Наричат ме майка и казват, че аз съм тази, която държи всички ни заедно. Не мисля, че това е необходимо. Това, което ни свързва, е жизнената сила от Анджи и жертвоприношението на Йона. Но не им противореча. Прекарвам времето си в подреждане и тълкуване на тайните свещени книги от библиотеката на Искан, в записване на всичко, което се е случило, и в насърчаване на останалите да направят същото. За да не се забрави нищо. Това им казвах.
Но не е цялата истина. Правя го и за да задържа Есико близо до себе си. Толкова се тревожех за нея. Какво й беше причинил Искан, след като избягахме? Какъв е бил животът й? Дали въобще е жива?
Сега държа писмото й в ръцете си. Сега знам. Няма да напиша отговор. Време е да пусна дъщеря си.
Писмото на Есико
Почитаема майко, нека очите ти бъдат все тъй остри, ръцете ти — непоклатими, а умът ти — бистър.
Докато пиша тези редове, седя на маса в Къщата на усамотението. Слънцето виси ниско и блести през големите прозорци, а прахът хвърчи като малки фенерчета в златистата светлина. До лакътя ми има чаша с вино и блюдо с пържена веджа. Мирисът им и тънката захарна заливка, блестяща на слънцето, ме карат да си спомням вечерите, които прекарвахме заедно в покоите ти. Това бяха тихи часове, изпълнени с нежни сенки, вкусни сладкиши и спокойствие. С баща ми всичко беше бързо, рязко, с остри като бръснач ръбове. Ти беше меката и нежната. Имахме нашата тайна и тя ни свързваше. Имах чувството, че ме държиш с тънки копринени паяжини, където и да отида. И все пак благодарение на дара, който ми поднесе, аз се радвах на повече свобода, отколкото ти и всички други жени в Охадин някога сте имали. Никога няма да го забравя. Именно заради този дар сега ти пиша, майко. Това ще бъде първото и последното ми писмо. Защото има много неща, които не мога да ти простя, и благодарността за тази свобода не заличава всички рани.
Най-ужасната от тях е загубата на Анджи.
Минаха три години, откакто уби Анджи. Всеки ден, още щом се събудя, чувствам загубата като изгаряща болка в сърцето си. Никога няма да разбереш как се чувствам. Мислиш, че знаеш, и мога много лесно да си представя реакцията ти, докато пиша тези думи — сумтиш и свиваш рамене, онази дразнеща бръчка се появява между веждите ти и както винаги си мислиш, че знаеш всичко за Анджи, защото си израснала като нейна закрилница и приятелка. Но Анджи беше моята близначка. Тя беше част от мен и аз бях част от нея. Тя беше с мен, откакто се помня. Не мога да проумея факта, че я няма. Частица от мен умря с нея и не знам как ще го понеса. Баща ми също не разбира. Анджи никога не е означавала за него това, което означаваше за мен. И каквото и да си мисли, никога не е говорила с него така, както говореше с мен. Разбирах без усилие всичко, което ми казваше. Шепнеше го право на сърцето ми, на кръвта ми. Тя беше част от мен още преди да се родя. Твоето преживяване не може да се сравнява с моето.
Но не само аз страдам, не само аз чувствам болката от загубата на това, което е било. Цялата област Ренка се срина. Посевите не растат. Няма никаква реколта. Вярвам, че земята ще се възстанови постепенно — поне това прочетох в свитъците на баща ми, в които се говори за други места, които са загубили сърцата си. Защото Анджи беше сърцето на Ренка, а татко я превърна в сърцето на цял Каренокой.
Първите, които си тръгнаха, бяха работниците, тъй като вече не получаваха храна и заплащане. Повечето от тях отидоха на изток, други намериха работа по търговските кораби. Мнозина станаха разбойници и пирати.
Земевладелците останаха най-дълго, понеже не искаха да изоставят наследствените си плантации и гробовете на прадедите си. Но сега и те започнаха да си тръгват. Загубите от унищожената реколта са толкова големи, че не могат да си купят храна дори с чисто злато. А златото не насища стомаха. Накъде са тръгнали и как ще оцелеят, е загадка. Може би онези, които са събрали достатъчно злато и накити, могат да изградят нов живот за себе си в други земи. Може би не. Възможно е да се завърнат, когато земята отново стане плодородна. Кой знае.