— Как виждаш тези неща? Да не би да са ясни образи, които представят бъдещето?
Поклатих глава.
— По-скоро са усещания, които префучават през мен, картини в главата ми и отражения във водата, всичко заедно. Понякога не е лесно да ги разтълкуваш, дори и след дългогодишен опит. Понякога тя, Анджи, казва неща, които вече са се случили.
— Каква полза има от това? — Искан се изтегна по гръб на одеялото, с ръце зад главата си. Студът и влагата като че ли изобщо не го тревожеха.
— Анджи не служи за употреба. Изворът е прастарата жизнена сила, необуздана и свободна. За какво я използваме ние, смъртните, зависи само от нас.
— Разбира се, вие не сте длъжни да предупреждавате съседите си — каза Искан бавно. — Не след дълго имението ви би могло да е най-могъщото в областта Ренка.
— Анджи забрани! — Начертах с пръсти знака на кръга върху сърцето си. — Това би било злоупотреба с равновесието в природата. Кой знае как би могло да ни въздейства — или как би могло да повлияе на самата Анджи.
— Трябваше да се досетя, че си твърде честна за подобни действия — каза Искан.
Надигнах се. Той ме погледна и забеляза, че съм се обидила. Без да продума, протегна ръката си и ме придърпа по-близо до себе си. Устните му разпалиха огъня, който бушуваше в тялото ми, и аз забравих съвсем за студа и влагата.
Изворът стана още по-важен за мен, отколкото беше преди. Сега той беше нашето място. Често го посещавах дори и през деня, за да почистя мъртвите листа и плевели, да напълня маслената лампа и просто да седя и мечтая за Искан. Той вече не посещаваше толкова често семейството ми и раздразнението на баща ми нарастваше. Все още не беше съобщил на татко, че аз съм причината за посещенията му; вместо това продължи да бъде учтив и внимателен и към трите ни. Но по-често идваше вечерно време, няколко пъти на луна. При всяка наша среща той ми казваше кога да го очаквам следващия път.
Затова и се изненадах много, когато един следобед намерих следи от стъпки в калта около извора. He бях виждала Искан от пет дни — бил ли е тук? Да не би да ме е чакал? Дали не бях разбрала погрешно какво ми беше казал? Или някой друг посещаваше извора? Проверих маслото в лампата и установих, че е пълна, както когато я напълних преди няколко дни. Тогава може би не е бил Искан, а някой друг.
Следващата вечер почти не мигнах и няколко пъти ставах, за да се взирам в посока към залата на Анджи, въпреки че не се виждаше от къщата. Ами ако е чакал при извора и ми се е ядосал? Ако беше решил никога да не се върне? Препускащият ми ум не ми даваше покой. Когато най-после настъпи нощта на очакваното пристигане на Искан, цялата пламтях, сякаш имах треска. Облякох се с треперещи ръце в най-хубавия елек, който притежавах, очертах очите си с каял и парфюмирах косата си с жасминово масло. Не посмях да сложа синджирите си за коса, дрънченето им можеше да ме издаде. Промъкнах се боса на двора и чак след като внимателно затворих външната врата зад себе си, си обух обувките. През целия път до залата на Анджи вървях като на тръни. Сърцето ми се сви — никой не ме чакаше отвън. Пипнешком се придвижих през тъмното отверстие, но краката ми отказваха да намерят сами пътя, както правеха обикновено. Не чувах нищо друго, освен туптенето на собственото ми сърце.
Някой се беше надвесил над извора. Разпознах широкия гръб и тъмната коса. Изхлипах от облекчение и Искан се обърна.
— Тази вечер има пълнолуние — каза той. И после: — Какво се е случило?
— Помислих, че си бил тук — отговорих, опитвайки се да успокоя гласа си. — Видях следи около извора. Уплаших се, че съм сгрешила за коя вечер уговорихме срещата си.
— Не, не съм бил тук — отговори той меко. — Ела, донесох сладкиши с подправки, приготвени от личния главен готвач на суверенния принц.
Той пристъпи към одеялото, което вече беше постлал на обичайното място, и запали лампата. В нежния й отблясък зърнах сребърно блюдо с кафяви сладкиши, две чаши и кана с вино. Сърцето ми подскочи. Той ме е чакал.
Седнахме и се заговорихме както винаги, той ми разказа за пътуванията си с принца и с баща си, везира, в областта Амдураби, на изток от Ренка, където областният управител бил вдигнал пищно тържество с фойерверки в чест на суверенния принц. Попивах всяка дума. Искан отново беше тук — с мен. Нощите, прекарани с него, бяха като тайни скъпоценни камъни, които носех у себе си и които никой друг не можеше да види.
— Като стана дума за Амдураби — каза Искан, подавайки ми още един сладкиш, — изворът показвал ли ти е какво се случва в другите области?