Но баща ми не може. Когато разбра, че мъжете не са успели да върнат откраднатите текстове, умът му се прекърши окончателно. Загуби всяка надежда за пробуждането на Анджи, защото вярваше, че това познание е скрито в откраднатите свитъци. Все още не ги беше прочел всичките, не беше разгадал всички мистерии, както и аз самата, така че не знам дали това, което казва, е истина. Сега седи по цял ден до безжизнената вода и си мърмори нещо. Даже спи там. Но Анджи е заглъхнала и не му отговаря. Умът му е прекършен, той е като бърборещо малко дете и изведнъж годините го застигнаха. Косата му е бяла, кожата му е увиснала по прегърбеното му тяло, ръцете му треперят и всичката сила е напуснала крайниците му. Спрях да го навестявам, защото, щом ме види, обикновено ме бърка с Изани, майка си. Понякога ме нарича Лехан и посяга към мен с похотливи ръце. Не искам да го виждам в подобно състояние.
Майко, той вече не може да навреди на никого. Нито със силата на извора, нито със собствените си човешки ръце. Вече никой не се страхува от него. Заповядах на слугите да му носят храна и му осигурявам подслон от природните стихии, но това е всичко. Не мисля, че ще доживее до следващата зима.
Реших, че трябва да знаеш. Няма нужда да се страхуваш от него или от отмъщението му. Можеш да прекараш остатъка от живота си в безопасност и спокойствие.
Майко, знам, че вярваше, че трябва да убиеш Анджи. Разбирам решението ти. Може би на твое място щях да направя същото — какво ли разбирам аз от майчинство? Всичко, което знам, е, че Анджи ми беше по-близка от теб и татко. Разбирам, но не мога да простя.
Понякога си мисля, че част от жизнената й сила все още живее вътре в мен и благодарение на това могъщи мъже се подчиняват на заповедите ми. Може би верността, която пробуждам у войниците си, е остатък от нещо, което Анджи е разпръснала, докато е умирала. Понякога имаш ли чувството, че си получила някакъв дар от Анджи?
Не, не ми отговаряй. Не искам да ми пишеш. Майко, не искам да знам дали си жива, или мъртва. Искам да запазя представата си за теб на острова, където ти и другите жени сте изградили новия си дом, с развети от океана коси, бели и силни като самата планина. Знам, че си оцеляла. А сега и ти знаеш, че аз също оцелях.
Блясъкът на огнения съд угасна и нощният студ се промъкна през прозорците. Отвън пее кос. Клепачите ми натежават и леглото ме зове. Утре ще е пореден дълъг работен ден за везира на Каренокой. Толкова много неща трябва да се направят. Но тази заетост ми харесва.
И те обичам.
Сбогом, майко.
Даера
Седя и пиша тези редове високо в планината, която наричаме Бялата дама. Къщите са създадени за дъждове и бури, но в такива хубави летни дни искам да усещам слънцето върху кожата си, да виждам целия Менос, разпрострян пред мен, и да бъда заслепена от блестящото синьо море. След почти петдесет години все още се изумявам от красотата на острова. Нима съществува по-хубаво място? Могъщи планини се простират до небето, склоновете им са покрити с маслинови дръвчета и кипариси, а през пролетта побеляват от цветя. Минавала съм по всяка пътечка из тези планини и макар и да не е мое задължение, обичам да водя козите на паша. Обичам новите послушници. Обичам смеха и жизнерадостта им… и самото им съществуване. Но все пак от време на време нищо не можеше да се сравни с благоуханната мащерка и розмарин под крака ми и с крясъка на коаните, докато отново вървя по тези мили пътеки.
Йона трябваше да умре на остров. Това е подходяща съдба за нея. Смъртта ми вече наближава. Аз съм последната от нас, сестрите, които достигнаха остров Менос на Наондел. Орсеола почина миналата година, на преклонна възраст. Аз няма да доживея до дълбока старост, но това няма значение. Имах добър живот. Истински живот! Живот, който ми беше даден като изненада и подарък. Един ден костите ми ще бъдат положени в гробницата заедно с останалите. Но помолих да заровят черепа ми високо в планината, където сега седя. Тогава пак ще се превърна в Йона и тя най-после ще намери покой.
След смъртта на Естеги и Сулани, Яна се отправи на дълго пътуване, за да намери сина им Таро и да го извести за смъртта на майките му. Когато се върна, сама, но с дете под сърцето си, тя стана третата майка на нашето малко абатство.
Постоянно пристигат нови послушници. Мълвата и историите, разказвани шепнешком, за остров, обитаван само от жени, се разпространиха из целия свят — може би от рибарите и търговците, които ни навестяваха. Историите са достигнали до момичета, които са били бити, преследвани, измъчвани. Те бяха преминали през големи опасности, за да ни намерят. Хубаво е, че всичко, което сме изградили, няма да се срути и да потъне в забвение. Създадохме нещо ново, което не може да се открие никъде другаде в този често мрачен и превратен свят. Тук момичетата намират спокойствие, сигурност и познание. Тук научават, че са ценни и силни. Може би вълните на промяната, тръгнали от този остров, един ден биха могли да преобърнат всичко.