Избърсах няколко трохи от устните си и преглътнах.
— Не. Анджи е изворът на Ренка. Тя черпи жизнената си сила от тази почва и тези хълмове. Случващото се надалеч е грижа на други. Мисля, че свещеното място на Амдураби е планината Харан.
— Затова ли Анджи ти показва най-вече бъдещето на семейството ти?
— Не знам. Мисля, че колкото по-близо се намира нещо, толкова по-ясно може да бъде видяно във водата на Анджи. Но аз виждам това, което засяга мен и близките ми. Ти самият си погледнал в извора при пълнолуние и сигурно си зърнал нещо съвсем различно.
Искан така и не пожела да ми каже какво беше видял във водата. Той кимна замислено.
— Не мога да тълкувам виденията толкова добре, колкото го правиш ти. Всичко е тъй различно и неясно. Но ще се упражнявам.
Той се изправи с един скок и ме издърпа на крака.
— Ела! — Обърна двете чаши и изля последните капки от виното. — Нека да вдигнем наздравица с водата на пълнолунието!
Той напълни чашите с водата на Анджи и ми подаде едната. След това повдигна своята към небесата и нощта.
— За нас, за бъдещето!
Вдигнах чашата, отпих от студената вода и помислих за Искан, мен и бъдещето. И цялото ми тяло пееше от радост.
С тези няколко думички Искан ми вдъхна надежда, че скоро ще поиска ръката ми от баща ми. Но дойде зимата, която донесе студ и сухи северозападни ветрове, и посещенията на Искан оредяха още повече. Продължихме да се срещаме при извора, но все по-рядко. Искан се извиняваше, като казваше, че баща му не можел да се лишава от него твърде често.
— Аз съм незаменим за баща ми и за службата му — каза той една вечер, когато се бяхме сгушили под одеялото и зъбите ми тракаха от студ. — Той не може да се справя без мен, повтаря ми го всеки ден. Баща ми е възрастен и вече не може да се занимава с всички придворни интриги, за разлика от мен. А е изключително важно везирът да е в течение на всичко, което се случва в двора на господаря му. До голяма степен аз съм най-важният човек за суверенния принц. Със сигурност съм по-важен от онези негови хилави синове — изсумтя той. — Знаеш ли, че суверенният принц им подари нови коне — и на седмината. Наистина хубави коне — от Елиан, на запад. Той обсипва с подаръци тези некадърни простаци, въпреки че аз съм единственият, който му е от някаква полза!
— Миналата есен самият принц ти даде нов меч — напомних му предпазливо. — Колко души биха могли да се похвалят, че са получили подобен подарък? Той гледа на теб като на дясната си ръка, ти си му толкова необходим, колкото и собственият му меч.
Искан задъвка вътрешността на бузата си. Буреносните облаци се разсеяха и лицето му постепенно се проясни.
— Да, разбира се. Той би бил глупак да не го осъзнава.
Преглътнах. Суверенният принц беше свещен. Струваше ми се опасно да се говори за него по този начин. Като богохулство. Но Искан приказваше така доста често и си помислих, че сигурно във владетелския двор говори доста по-различно и не се изразява така, както когато се намира в компанията на обикновени поданици.
— Но, Кабира, трябва да разбереш, че това означава, че сега няма да мога да се върна за известно време. Може би до пролетта, когато е по-топло. — Той придърпа одеялото по-плътно около нас. — Толкова е студено, че щом се завърна в двореца, никога не мога да се стопля напълно чак до следващия ден. — Целуна ме по челото и се изправи. — Хайде, нека да вдигнем наздравица за пролетта и по-меките ветрове.
Той ме поведе към Анджи. Винаги искаше да пие от извора, когато луната току-що беше изгряла. Водата беше толкова студена, че болеше да я преглъщам. Искан избърса устата си с опакото на ръката си.
— Мога да усетя, че ме дарява със сила — както телесна, така и мисловна. — Извади глинено гърне и го напълни с изворна вода. — Така ще мога да издържа, докато се видим отново. Ще ти проводя вест, Кабира. — Той се наклони и докосна устните си до моите. — До пролетта, моя малка птичке.
Стоях до отверстието на залата и го наблюдавах как изчезва надолу по склона, към горичката, където обикновено оставяше коня си. Вятърът хапеше страните ми, но почти не го усещах. Сърцето ми беше дори по-студено.
Беше дълга и мъчителна зима. Обичайното ми жизнерадостно настроение се беше изпарило и нищо не ме радваше. Единствената, която разбираше причината за промяната ми, беше Агин. Често я улавях да ме наблюдава със замислено сбърчени вежди, което ме правеше още по-раздразнителна и нервна, затова се отдръпнах и от двете си сестри и прекарвах повечето време сама. Майка ми се тревожеше. Тя мислеше, че съм отегчена заради липсата на каквито и да било занимания през зимата. Решението й беше да ме мъкне със себе си на посещения при различни съседи и роднини. Подозирам, че също така вярваше, че това, от което се нуждая, е съпруг, но младите мъже, които бяха бутани на пътя ми, не можеха да се сравнят с Искан. Те не се държаха с такова достойнство. Не разказваха толкова интересни анекдоти като тези на Искан от придворния живот. Устните им не бяха тъй червени. Смехът им не беше тъй заразителен. Те не ме гледаха със същите тъмни очи. Не караха кожата ми да пламти така, както се случваше в присъствието на Искан. Страхувам се, че се отнесох с всички любезни и честни младежи в областта ни с презрение и пренебрежение. Какво можеха да ми предложат, което синът на везира да не може да ми даде, и то десеторно повече?