Сега бих се засрамила, като си помисля как се държах, ако все още бях способна да изпитвам срам. Репутацията ми беше опетнена и когато майка ми се предаде и престана да ме влачи у всички познати семейства, не беше останала майка, която би оженила сина си за високомерната дъщеря на Малик-чо.
Единственото, което правех по собствена воля, беше да посещавам извора, което вършех ежедневно и дори няколко пъти на ден. Поддържах пространството около извора чисто — не оставях нито едно ЛИСТО или тревичка. Украсявах Анджи с красиви бели камъни. Често седях на ръба на извора в зимен елек и дебели шалове, съзерцавайки бистрата вода и мислейки за Искан, като преживявах наново всяка наша среща на това място. От време на време, когато мислех за целувките му, виждах в отражението си, че страните ми горят. Той ме целуна. Каза ми, че му принадлежа. Обеща да се върне.
Изворът претърпя промяна. Аз и Анджи винаги сме имали специална връзка. Мама щеше да ми се присмее, ако знаеше, че мисля по този начин, но това беше самата истина. Майката на баща ми се затрудняваше много повече да разбира Анджи и да тълкува откровенията й — аз никога не съм срещала такива проблеми. Но сега изглеждаше така, сякаш се беше отвърнала от мен. Докато седях на ръба й, не можех да намеря тази връзка. Тя вече не се интересуваше от мен. Стоейки с ръка в леденостудената вода, се опитах да разбера, но Анджи не отговори. Имах чувството, че и Искан, и Анджи се бяха отрекли от мен, и това разби сърцето ми. Не можех да понеса да загубя и двамата.
При следващото пълнолуние бях подготвена. Трябваше да се взирам във водата, за да се опитам да разбера защо Анджи се беше отвърнала от мен. Може би щеше да ми покаже Искан, кога възнамеряваше да се върне, какво бъдеще ни беше отредено. Най-яростните зимни ветрове бяха отшумели и постепенно топлината започна да се завръща. Скоро щеше да дойде пролетта. Той обеща, че дотогава ще ми проводи вест.
Седях напълно облечена на леглото си и чаках цялото домакинство да заспи — точно както през всички онези нощи, когато се изкачвах по хълма и се срещах с Искан. Но сега Анджи изпълваше мислите ми. Голяма и бяла, пълната луна висеше над главата ми, докато следвах пътя около хълма, и всяка тревичка хвърляше остра лунна сянка. Когато наближих залата, въздухът беше натежал от жизнената сила, излъчвана от Анджи. Тя беше будна, тя беше силна! Изминах тичешком последните няколко крачки, втурнах се задъхано в залата, за да се срещна с нея — и се заковах на място. Някой беше застанал пред водата. Сигурно съм издала някакъв звук, защото той се обърна и вдигна някакъв предмет, който проблесна на лунната светлина. Меч.
— Кой е там?
За малко да се строполя на земята от радост и облекчение. Мъжът беше Искан.
— Аз съм — Кабира — изпелтечих. — Ти се върна, че!
Той се приближи до мен, все още с меч в ръката си.
— Какво правиш тук? — Надвеси се над мен, лицето му беше забулено от мрака, а гласът му — твърд и суров. — Отговори ми!
— Дойдох да посетя Анджи. — Протегнах ръка умолително. — Моля те. Искан, защо си ядосан?
— Да не си дошла, за да се срещнеш с друг мъж? Какви ги вършиш зад гърба ми? — Той сграбчи китката ми и я изви.
— Не! — Преглътнах. Опитах се да си спомня как говорех е него, когато се държеше по този начин. — Кой мъж би могъл да се сравнява с теб, Искан ак Хонта-че, син на везира, най-великолепния скъпоценен камък на суверенния принц? За мен не съществува друг.
Той ме пусна и се отдръпна. Лунните лъчи играеха по острието на меча.
— Липсвах ли ти? Мислеше ли за мен?
— Всеки ден, че! Всеки миг! Накара ме да чакам толкова дълго!
— Аз също мислех за теб, Кабира. Често, през самотните нощи в двореца. — Той захвърли меча си на земята и пристъпи към мен. — Моя ли си, Кабира? Само моя?