— Да, Искан, сега и завинаги — само твоя съм.
Той се надвеси над мен, устата му се притисна до ухото ми.
— Можеш ли да ми го докажеш? Сега, моя Кабира?
Кимнах, като осъзнавах, че той може да усети движението срещу гърдите си.
— Отговори ми, Кабира. Кажи, че ме желаеш.
— Желая те. Искан. Моля те.
Много пъти бях мислила за това, когато се целувахме, когато ме притискаше към себе си, когато ме докосваше. Но въпреки това бях напълно неподготвена за желанието, което ръцете му пробудиха в тялото ми. Майка ми никога не ми беше говорила за тези неща. Почувствах в тялото си страст, която беше по-силна от разума. Желаех го. Желаех го от дълго време. Но не тук. Не и по този начин. И при все това се страхувах. Страхувах се от внезапния му гняв, от избухливия му нрав.
— Тогава ще получиш това, което желаеш — прошепна той и целуна шията ми. — Ще ти го дам. Сега.
Така Искан ак Хонта-че отне девствеността ми в залата на Анджи, върху голата земя, и не беше така, както си го представях, но стисках раменете му и си мислех, че това означава, че е мой, наистина мой. Той ме желаеше. Синът на везира, който можеше да получи всяка жена, която му се поправеше, желаеше мен — Кабира.
Едва по-късно, когато се бях върнала в спалнята си и отмивах мръсотията от панталоните си в съда за миене на ръце, осъзнах, че така и не бях попитала Искан какво правеше при извора под пълната луна. Или какво беше видял във водата на Анджи.
Продължихме да се виждаме, но Искан вече не посещаваше къщата. Срещахме се само вечерно време при Анджи. Подозирах, че някои нощи идва сам, както онази вечер, когато го изненадах под пълната луна. Но не смеех да потвърдя подозренията си, нито да го попитам. Не исках да предизвикам отново онзи негов леден гняв. Тази страна на Искан ме плашеше, затова правех всичко по силите си, за да поддържам доброто му настроение. Разпитвах го за живота му в двореца. Хвалех го за начина, по който изпълняваше задълженията си по отношение на баща си и на суверенния принц, и за работата, която вършеше. Съчувствах му, когато чувстваше, че са се отнесли несправедливо към него, което се случваше често. Искан съзираше неправди и обиди в почти всяко деяние. Сега, когато вече бяхме любовници, ми разкриваше все повече от тази своя страна. Понякога хладнокръвието му се пропукваше и той разкриваше несигурността си, което приемах за знак на любовта му към мен. Той беше готов да ми позволи да надникна вътре в него и аз пазех всяко негово откровение в сърцето си като съкровище.
Искан беше прекомерно завистлив по отношение на почти всеки член на владетелския двор, въпреки че той самият заемаше една от най-престижните позиции. Но тази позиция се дължеше най-вече на потеклото му и това му тежеше. Той искаше да изпълнява роля, постигната благодарение на личните му качества.
— В двора няма човек, който да притежава по-остър ум от моя! Те преминават през живота слепи като къртици под земята. — Искан седеше на ръба на Анджи и чертаеше с пръсти кръгчета във водата. Сякаш по-скоро говореше на водата, отколкото на мен. — Суверенният принц би трябвало да го забелязва! Но той е също толкова сляп. Дава на синовете си най-добрите длъжности. Те са разглезени лентяи. Най-големият, Орлан, се интересува само от ловуване. Другите мислят само за забавления, имат безброй наложници и са слаби и мързеливи. Човек не трябва да позволява на желанията си да отслабват тялото или духа му. Никога не трябва да има толкова много наложници, че да разсейват вниманието му от наистина важните неща. — Той вдигна ръка и остави водата да се процеди през пръстите му и да се върне отново в извора. Очите му следваха всяка капка като любовник, съзерцаващ любимата си.
— И твоето време ще дойде — казах, за да му напомня за присъствието си. Седях в краката му, с поглед, впит в лицето му. — Знам го.
— Да. — Той се усмихна, като не откъсваше поглед от Анджи. — Все пак притежавам знание, до което те нямат достъп, нали? — Гласът му омекна. — И непрестанно научавам повече. Не съм нетърпелив. Мога да изчакам подходящия момент. А когато той настъпи, ти ще ми кажеш, нали?
— Тя казва ли ти много неща? — попитах едва чуто. Може би съвсем скоро Искан щеше да е способен да тълкува откровенията на Анджи толкова добре, колкото и аз. Нямаше да се нуждае от мен.
— Тя ми показва някои неща — каза бавно, а в гласа му се усещаше своеобразна привързаност. — Но не всичко, което искам да знам. Но ме отпраща на правилния път. Скоро ще се науча как да я склоня да ми казва всичко. — Той изтърси последните капки вода от ръката си и се обърна към мен, сякаш се беше събудил от някакъв сън. — Кабира. — Изправи се на крака и свали меча си. Развърза панталоните си. — Сега е твой ред.