Протегнах ръка. Тя трепереше. Искан ме наблюдаваше, нито за миг не отмести поглед от лицето ми. Докоснах с пръсти смъртта му — нежно, внимателно. Сякаш свирех на цина. Той рязко си пое дъх.
Отпуснах ръка и го погледнах право в очите. Той знаеше, точно в този момент знаеше каква власт имах над него и какво можех да направя. Той знаеше какво се възпрях да извърша.
— Сега ще си отида у дома — казах аз и той се изненада от силата в гласа ми. Обърнах се и си тръгнах.
След три мъчителни дни загубих детето си. От време на време си спомням някои неща. Тялото ми беше обхванато от треска, която изпепели и последните остатъци от любовта ми към Искан. Спомням си кръв, много кръв. Спомням си измъчените лица на майка ми и Агин. Спомням си шепнещи гласове, студена вода с мента и листа на лечебна динка, спомням си топли компреси от златен корен и забързани стъпки.
На четвъртия ден треската ми поспадна. Лежах в леглото си, заобиколена от нови и чисти възглавници. Агин седеше до краката ми и беше забила поглед в ръцете си.
— Мислех, че ще умреш. Какво си направила?
Извърнах лице.
— Майка знае ли?
— Тя е родила четири деца. Как мислиш? — Гласът на Агин беше твърд.
— Мразиш ли ме? — Не можех да я погледна.
Тя въздъхна.
— Не, мила сестро. Но съм ти ядосана. Защо не каза нищо? Не биваше да си причиняваш това! Трябваше да говориш с баща ни. Той щеше да го принуди да се ожени за теб. — Но можех да разбера по гласа й, че сама не вярва на думите си.
— Никой не може да принуди този мъж. Той никога няма да се ожени за мен. Никога. Сега го осъзнавам. Освободих се от него. Повече никога няма да го видя, заклевам се.
Тя погали завивката ми.
— Радвам се да го чуя. Той беше тук.
Имах чувството, че целият въздух бе изсмукан от дробовете ми. Не можех да дишам.
— Имаше наглостта да посети родителите ни, както преди. Беше много загрижен за твоето състояние. Задаваше въпроси. Искаше да узнае най-различни неща. Баща ни не подозира нищо, затова двамата с Тихе го посрещнаха като почетен гост. Майка не искаше да остава по-дълго от необходимото, затова ми се наложи да ги обслужвам. Той ме погледна… — Тя потръпна. — Досега не бях забелязвала. Сякаш очите му можеха да надникнат вътре в мен. Сякаш само с поглед можеше да въздейства на обкръжението си. — Поклати глава. — Радвам се, че вече си се отървала от него. Нищо добро нямаше да излезе от тази работа. От самото начало си дадох сметка за това.
Внезапно тя се изправи на крака и се приближи до горната част на леглото, наведе се и ме прегърна. Не знам дали го беше правила, откакто бяхме малки момиченца и спяхме в едно легло. По онова време често лежахме прегърнати, за да се закриляме взаимно от ужасите на вечерния мрак. Сега тя притисна устни до косата ми, която беше сплъстена от пот и мръсотия.
— Животът продължава, ще видиш. Ще отнеме известно време, но един ден отново ще бъдеш щастлива.
Когато се изправи, за да си тръгне, аз я погледнах.
— Не съм си го причинила сама. — С жест посочих тялото си, леглото, всичко, което се беше случило. — Той беше.
Агин потръпна.
— Тогава още по-добре, че си се отървала от него.
Гледах я как излиза от стаята. Почувствах мъка, но и облекчение. Бях избягала. Бях свободна.
Или поне така си мислех.
Ha следващия ден се събудих с някакво боботене в тялото си. Къщата беше тиха, въпреки че слънцето вече бе високо на небето. Пролетта почти беше преминала в лято и можех да почувствам дневната топлина през пуснатите завеси на прозореца.
Надигнах се, усещах колко е крехко тялото ми, затова ми беше трудно да събера сили и да стана от леглото. Най-сетне се изправих и се подпрях на стената. Боботенето вътре в мен беше почти оглушително и не знаех дали наистина в къщата цареше гробна тишина, или просто аз не можех да чуя нищо. Всичко се разкъсваше и се тресеше, сякаш можех да надникна в миналото и във всяко едно възможно бъдеще. Стените не изглеждаха солидни. Виждах втори стени зад тях, стени, принадлежащи на друга къща — много по-голяма и величествена от нашата. Покрай тези други стени се движеха хора в скъпи дрехи, чиито прозрачни силуети минаваха мълчаливо пред очите ми в отблясъци на червена боя от кървав охлюв, златно и тъмносиньо. Те всички бяха жени. Когато протегнах ръка, за да докосна една млада жена с гарвановочерна коса, вдигната нагоре с два гребена, пръстите ми преминаха през рамото й. За миг си помислих, че гледа право към мен. Но тогава тя и всички други изчезнаха. Къщата около мен отново беше моята. Не можех да дишам равномерно, а гърбът ми лепнеше от пот.