— Агин? — извиках предпазливо и гласът ми прогърмя в ушите ми. — Мамо?
Никакъв отговор. Изчаках, докато дишането ми се успокои, след това пристъпих бавно към вратата. Трябваше да се напрегна, за да се задържа на крака.
Терасата на втория етаж беше празна. Вратата на спалнята на родителите ми беше широко отворена. Насочих се към нея, като се подпирах на стената.
На ръба на леглото седеше Лехан. Беше обърната с гръб към мен и дългата й лъскава коса се спускаше свободно по стройния й гръб. Леглото не беше оправено и тя държеше нещо в ръцете си. Завесите на прозореца все още бяха спуснати и стаята тънеше в мрак.
Затътрих се навътре в стаята. Сигурно ме беше чула, но не се обърна.
— Трябва да пуснеш малко светлина — казах. Гърлото ми беше сухо и разранено.
Постепенно очите ми привикнаха към слабата светлина и видях какво държи Лехан. Ръка. Тънка ръка, която познавах добре. Мамината ръка. И видях, че леглото не беше неоправено, а заето. Мама и татко лежаха там. Един до друг. Въздухът затрептя и зърнах едно последно видение от водата на Анджи, видение, в което мама и татко бяха старци, намираха се един до друг, заобиколени от внуци, и смъртта им тепърва предстоеше. Но тази смърт им беше отнета. Беше притеглена по-близо от ловка ръка. Притеглена тук и сега. Тогава видението изчезна.
— Починали са през нощта. Всички.
Гласът на Лехан беше тънък и сякаш принадлежеше на друг човек. Идваше от някакво далечно място, на което досега не беше стъпвала.
В онзи миг почувствах как всичко се сгромолясва. Знаех какво има предвид. Разбирах го. Въпреки това се чух как питам:
— Всички?
— Тихе и Агин лежат мъртви в леглата си. Също и повечето от слугите ни. Онези, които не са мъртви, избягаха от тази къща на смъртта. — В гласа й нямаше никакво чувство, беше студен и твърд като стомана.
Не отговорих. Завтекох се към стаята на Агин толкова бързо, колкото ми позволяваше тялото. Намерих я да лежи със затворени очи и ръце, сключени над завивката й. Изглеждаше така, сякаш спеше. Строполих се на леглото до нея. Притиснах тялото й към моето, обгърнах я с ръце.
Агин, моята сестра. Която винаги се грижеше за Лехан и за мен. Която винаги мислеше за другите. Тихе, нашият горд и красив брат. Татко и мама. Мъртви. И аз бях тази, която беше довела смъртта в дома ни. Моя беше вината, че вече не са сред живите. Бях разкрила тайните на Анджи на Искан. Бях му показала как да използва нейното оаки, забранената й вода. Не можех да разбера защо все още съм жива. Може би си е помислил, че ще умра по естествен път, защото лежах болна и изтощена?
Искаше ми се да бях умряла заедно с детето, което изгубих.
Това беше моето желание в продължение на повече от четиресет години.
Съседите ни намериха. Много слуги, уплашени от случилото се, бяха избягали от дома ни и бяха разпространили слуха за къщата на смъртта. Най-старите приятели на родителите ми се осмелиха да дойдат, за да проверят дали има оцелели от ужасната болест, която беше покосила домакинството ни. Те ни приютиха, грижеха се за нас и ни помогнаха да погребем починалите. Леля ни пристигна и след като мама, татко, Тихе и Агин бяха погребани на върха на хълма, ни отведе в дома си. Двете с Лехан не можехме да правим каквото и да било. Почти не разговаряхме помежду си. Сутрин се обличахме, ядяхме това, което ни сервираха, отговаряхме, когато някой ни заприказваше, и се оттегляхме в общите ни покои, когато паднеше мрак. Но при все това чувствах Лехан като чужд човек. Не знам защо не можехме да намерим утеха една в друга. Може би вината ми беше твърде голяма. Може би скръбта й беше твърде дълбока. Леля и братовчедите ни се отнасяха към нас с голямо уважение и съчувствие, но въпреки че умът ми беше замъглен от мъката и страданието, си давах сметка, че не можем да останем с тях завинаги. Просто не знаех къде бихме могли да отидем.
Една сутрин към края на лятото Лехан, леля ни, братовчедка ни Екхе и аз седяхме в сенчестата стая и бродирахме, когато един от лелините слуги влезе.
— Искан ак Хонта-че — обяви и отвори вратата.
Екхе вдигна поглед любопитно, а Лехан остави ръкоделието си. Леля се изправи, за да посрещне госта си с поклон, след което му предложи студен чай и сладкиши. Аз продължих да шия. Не смеех да вдигна очи. Сега беше дошъл да ме убие. Можеше да го направи без затруднения. Без угризения на съвестта. Сърцето ми туптеше толкова силно, че ръката ми затрепери. Чух нежния му глас да произнася надлежните съболезнования. Може би щеше да ме убие бързо. Тогава повече нямаше да страдам. Нямаше да скърбя, да нося цялата тази вина. Вдигнах поглед.