Той стоеше пред Лехан, вратът му беше приведен в знак на печал, а сестра ми го гледаше с блестящи очи.
— Майка ти и баща ти бяха най-добрите хора, които някога съм познавал, Лехан-чо. Бяха ми толкова скъпи, колкото и собствените ми родители. Дори бях започнал да се надявам, че наистина ще станат мои родители. — Той извиси гласа си, така че цялата стая да можеше да го чуе, и хвана ръката на Лехан. — Исках да се оженя за най-малката им дъщеря Лехан. Но след огромната трагедия, която сполетя рода Чо, не мога да го направя.
Братовчедка ми Екхе издаде лек вик, а леля ми веднага се изправи.
— Нека да доведа съпруга си. Главата на семейството трябва да присъства.
Искан кимна, без да пуска ръката на Лехан. Тогава ме погледна, право в мен, и можех да прочета в очите му неприкрито предупреждение. Заплаха.
Леля ми се върна със съпруга си Нетомо. Седнаха около ниската маса, където слугите бяха поставили освежителни напитки. Не можех да се помръдна от мястото си. Искан не седна, а остана прав, държейки ръката на Лехан. Не можех да отместя очите си от него, като врабче, пазещо се от неизбежното връхлитане на ястреба.
— Не се стигна до официално споразумение между мен и Малик ак Сангуи-чо, нито между него и баща ми. Но през цялата изминала година намеренията ми бяха пределно ясни. Единствената причина за изчакването ми беше стремежът да достигна такава роля в двореца на суверенния принц, че да съм в позиция да взема жена. Но сега чувствам, че действията ми трябва да се водят от дълг, много по-голям от личните ми желания. — Той погледна нежно към Лехан и се усмихна тъжно. — Две момичета са единствените оцелели от болестта, която е покосила цялото домакинство на баща им. Чувствам, че е мое задължение да се погрижа и за двете по начин, който възможно най-малко нарушава техния живот и положение.
В този момент той пусна ръката на Лехан и се обърна към мен. Дори не можех да премигна. Погледът му ме прониза, натежал под бремето на неизречени думи. Той пристъпи към мен и аз стиснах по-силно ръкоделието си. Не трябва да хваща ръката ми. Не бих могла да понеса допира му.
— Кабира ак Малик-чо. Ти си единственият наследник на баща си, понеже той няма братя или други роднини от мъжки пол. Омъжи се за мен и аз ще се погрижа за обичната ти сестра Лехан. Чрез този брак тя ще стане и моя сестра. Можем да живеем в къщата на баща ти, където аз ще поддържам имота му, а вашият живот ще продължи както преди. Няма да се наложи да се разделяте, което — сигурен съм — радва и двете ви. Ще се погрижа да не ви липсва нищо и никога да не ви сполети каквато и да било опасност — и двете ще бъдете под моята — закрила.
При тези последни думи той впи очи в мен — своите тъмни гневни очи. Той стоеше с гръб към останалите, така че никой не можеше да види изражението на лицето му. Но аз го видях. И го разбрах.
Ако не му се подчинях, нямаше да пострадам единствено аз. Той щеше да убие Лехан. Беше направил всичко това заради извора. За да има достъп до водата на Анджи. Беше готов на всичко, за да притежава извора.
Не издадох никакъв звук. Знаех какъв трябва да бъде отговорът ми, но не можех да се насиля да произнеса думите. Нетомо, съпругът на леля ми, се приближи до Искан. Той потри ръце. Синът на везира да се ожени в семейството! Това беше възможност, която не можеше да подмине току-така.
— Всичко това е толкова ненадейно. Моля ви да простите смущението на младата ми племенница. Сигурен съм, че тя осъзнава колко щедро е предложението ви, и няма никакво съмнение, че ще го приеме. Нали, Кабира?
Примирено наведох глава. Всички го разтълкуваха като потвърждение и Нетомо потупа Искан по гърба и го поздрави, а леля поръча на слугите да донесат вино и чаши. Не след дълго всички вдигнахме наздравица за здравето и благоденствието на младата двойка. Искан вдигна червената си чаша към мен и се наклони, за да може да шепне в ухото ми. Всички взеха да се кикотят и да ръкопляскат, защото беше най-нормалното нещо на света — младежът, който прошепва тайни признания на любимата си.
— Няма нужда да се страхуваш от мен, Кабира. Просто прави това, което ти казвам, и двете с красивата ти сестра ще сте в безопасност. Разбираш ли? — Аз кимнах. — Добре. Първото нещо, което искам от теб; повече не споменавай на никого за извора и силите му. Повече никога не отивай там. Ще узная, ако го направиш, Кабира, знаеш това. Сега Анджи ми принадлежи.
Гласът му беше топъл и интимен — тон, подходящ за споделяне на тайни между любовници. Никой не би могъл да се досети за заплахата и злобата в думите му. Той се обърна към Нетомо.