— Искам сватбата да се състои възможно най-скоро, за да могат тези млади жени да се върнат незабавно в дома си.
— Разбира се. — Чичо ми кимна одобрително. — Преди следващото пълнолуние. У мен са ключовете за имението на покойния ми баджанак. Несъмнено ще искате междувременно да подготвите новия си дом.
Искан се усмихна. Не спираше да се усмихва през целия следобед — усмихваше се на Лехан, усмихваше се и на мен, но само аз можех да видя всичко, което се криеше зад тази усмивка.
Слабо си спомням дните преди сватбата. Сигурно е трябвало да се направят много приготовления, но никой не очакваше от мен да се включа в тях. По-голямата част от времето прекарвах в спалнята, която споделях с Лехан, обикаляйки нагоре-надолу като диво животно в клетка. Блъсках си главата, за да измисля някакъв начин да се спася от този капан, но не виждах никакъв изход. Поне не такъв, който да не предизвика яростта на Искан и да не застраши живота на Лехан.
Спомням си една вечер, когато Лехан се приготвяше за лягане в стаята ни. Тя сресваше дългата си коса пред огледалото и гледаше безмълвно как обикалям неспокойно. Най-накрая въздъхна и остави четката си.
— Какво ти има? Държиш се така, сякаш Нетомо ще те омъжи за някакъв беззъб старец, страдащ от краста. А не за красивия млад син на везира, който желае само най-доброто и за двете ни. Ако някой трябва да кърши ръцете си от мъка, то това съм аз.
Аз се спрях и я погледнах. Тя тръсна глава и съвършената й кожа поруменя.
— В крайна сметка всъщност ние двамата би трябвало да се оженим.
Думите увиснаха в пространството помежду ни като парчета стъкло.
— Но… ти винаги си казвала, че не изпитваш никакви чувства към него.
— Не изпитвах. — Тя заби поглед в ръцете си, а лицето й все още беше доста зачервено. — Но той е синът на везира. Мъж с фантастично бъдеще пред себе си. Щеше да бъде добра партия. А и е много мил към нас. Добър мъж.
— Лехан, той е порочен! — Паднах на колене до нея и започнах да обмислям внимателно думите си, за да я предупредя, но без да застрашавам живота й. — Не трябва да му вярваш. Той никога не те е искал. Татко сам каза, че Искан не е проронвал и думичка по този въпрос. Той е същинско въплъщение на злото. Ох, Лехан, трябва да избягаме. И двете. Може би още тази вечер?
У мен проблесна надежда. Да избягаме, да, защо не ми беше хрумвало досега? Някъде далеч, където виденията на Анджи не биха могли да ни открият и Искан не би могъл да ни достигне.
Сестра ми пребледня силно. Погледна ме с отвращение.
— Никога не ме е искал? Да не би да е идвал заради теб? Това ли си си втълпила?
— Да, това е истината, но не по начина, по който си мислиш, Лехан. Той…
Тя ме прекъсна.
— Никога не съм мислила, че ще паднеш толкова ниско, Кабира. — Гласът й беше леденостуден. Тя се изправи и започна да търка с ръце раменете си, сякаш за да се отърси от думите ми. — Мама и татко знаеха. Всички знаеха. Искан сам го каза. Искал е да се ожени за мен. А сега иска да се погрижи и за двете ни по най-добрия възможен начин. Защо трябва да бягам от мъж, който възнамерява да ме върне в родния ми дом? Къщата ми липсва толкова много, че имам чувството, че ще се разпадна, Кабира. Искам да вървя по коридорите, по които стъпваше майка ни, и да държа предметите, които докосваше Агин. Искам отново да съм близо до тях. Но ти… — Лицето й беше пълно с презрение. — Ти си полудяла. Не заслужаваш такъв добър мъж. Ще попитам леля дали мога да спя в стаята на Екхе. Бъдещата булка има нужда от спокойствие.
Преди да успея да кажа още нещо, тя изхвърча от стаята и ме остави сама.
Съгласно старите обичаи сватбата ни беше проведена на погребалната могила в покрайнините на Ареко, където лежаха предните на Искан. Там имаше малък олтар за приношения на духовете на предците, ние бяхме застанали пред него и си разменихме традиционните три подаръка между неговото и моето семейство. От една от подаръчните кошници, които държеше Лехан, извадих бутилка смокиново вино за щастие, сребърния конец за вярност и вързоп с бао за плодородие и ги подадох на Искан. Той ги прие и ги предаде на един от братовчедите си, преди да се обърне към Лехан и да се поклони. Тя му се усмихна, при което трапчинките на бузите й се задълбочиха, и му подаде другата кошница. Искан извади сребърна монета за богатство, грозде за изобилие, кора от ханамово дърво за здраве, оцет за мъдрост и железен гвоздей, за да изградим основите на бъдещия си живот, и ми ги подаде. Приех ги. Тогава Лехан ни даде последния подарък — сладкиш с орехи и мед, който разделихме на половина и изядохме. Вече бяхме женени, въпреки че бракът все още не беше консумиран. Това се случи след сватбеното тържество, което беше организирано в бившата къща на баща ми, сега притежание на Искан. Имаше малко гости, които си похапнаха от вкусната храна, която леля ми беше приготвила, слушаха музика, изпълнявана от музикантите на баща ми, и танцуваха под фенери, висящи на дърветата в двора. Тогава, след като последната песен беше изпълнена и последното вино беше изпито. Искан ме поведе към спалнята на родителите ми, към брачното ни ложе. Леглото беше ново — Искан беше изгорил цялата покъщнина, „за да прогони болестта, която беше отнела толкова много животи“, — но нямаше значение. За мен това беше леглото, където бяха умрели родителите ми, където той ги беше убил. Не можех да се насиля да се приближа до него и се поколебах на прага.