Изкара я от тялото ми с тъмната вода на Анджи.
Никога нямаше да мога да задържа дете от женски пол.
Когато най-после заченах син, беше минала повече от година от брака ми с Искан. Анджи му показа, че детето вътре в мен е синът, за когото беше копнял толкова силно, и той най-после ме остави на мира. Повече не го видях в продължение на няколко месеца. Той прекарваше времето си в двореца на суверенния принц, където правеше всичко по силите си, за да утвърди собствената си незаменимост. Бременността ми причиняваше ужасно гадене, но бях благодарна за спокойствието, което внезапно се възцари в къщата. Сутрините прекарвах в леглото си, но по пладне успявах да хапна нещичко и после се разхождах из двора. Все още ми се позволяваше да излизам там. Седях и се наслаждавах на ароматите на ранната пролет, на омайващите цветя в саксии под засенчените прозорци и птичите песни. За пръв път от две години насам намирах някакво удоволствие. Детето в утробата ми бе придало отново смисъл на живота ми. Нямаше значение, че е син на Искан. Това беше началото на нов живот и един вид изкупление за всичката смърт, която тегнеше на съвестта ми.
Рядко виждах Лехан. Тя беше заета да се грижи за домакинството, което бях занемарила — първоначално заради безразличието, което ме беше обхванало, а сега, понеже гаденето ме изтощаваше и ме караше да бездействам. Седейки на двора, чух гласа й, който нареждаше на слугите да се захванат с различни задачи. Тя се движеше от стая в стая и успешно въвеждаше порядък във всичко, което се нуждаеше от ред, за да се поддържа в добро състояние имение с такъв голям размер. Все повече си давах сметка с колко много задължения се беше натоварила. Рано сутрин я чувах да дава дневните поръчения на работниците, преди те да се разпръснат из полетата и горичките. Всъщност това беше задължение на главата на домакинството, но Искан продължаваше да се държи на разстояние. Кога малката ми сестра се беше научила да се държи по този начин? Изглежда, никой не поставяше под въпрос авторитета й и навсякъде виждах признаци на добре ръководено домакинство; стаите се поддържаха искрящо чисти, растенията в двора бяха безупречно подрязани, а храната, която се сервираше в спалнята ми, беше разнообразна и вкусна, без да бъде прекомерна. Опитах се да завържа разговор със слугите — не се страхувах да го направя сега, когато Искан го нямаше, — но прислужниците, които се грижеха за мен, ми бяха напълно непознати и не горяха от желание да разменят с мен нещо друго, освен повърхностни любезности.
Един следобед, докато седях навън с длани върху корема си, наслаждавайки се на усещането на първите малки ритници на детето в утробата ми, Лехан притича през двора с топ от зелена коприна в ръцете си. Тя се спря, щом ме видя, сякаш искаше да се върне обратно.
— Лехан. — Протегнах умолително ръка към нея. — Ела и постой с мен за малко. — Тя не се помръдна. Свалих ръката си. — Не можем ли отново да бъдем приятелки? Моля те да ми простиш за всичко, което казах.
Чувствах се ужасно самотна. Бременността ми носеше радост, но и доста ме плашеше. Нямаше с кого да споделям грижите си. Нямах майка, от която да потърся съвет. Лехан беше единственият близък човек, който ми беше останал.
Тя бавно се приближи до пейката, на която седях, и се настани възможно най-далеч от мен. Остави копринения плат в скута си.
— Какво държиш? — попитах дружелюбно. — Да не би да си шиеш нов елек?
Лехан прокара пръсти по плата. Първоначално си помислих, че ще откаже да говори с мен. Тогава тя си пое дъх.
— Брат Искан го прати тази сутрин от Ареко. Иска да ушия нови възглавнички за столовете в слънчевата стая.
За миг се умълчах, жегната от думите й.
— Платът е много хубав — успях да промълвя най-после. — Необичаен цвят.
Лехан кимна и се усмихна с поглед, забит в плата.
— Ще си отива със зелените полирани вази, които избрахме. Искан ги донесе от пустинята Майко. Направени са от пустинен пясък.
— Помагала ли си му… да избере много неща за къщата?
Тя не срещна погледа ми.
— Да. Имаме еднакъв вкус — каза отбранително. — А и той не пести средства. Каза ми, че мога да декорирам така, както ми се иска.
Не знаех какво да кажа. Искан се отнасяше с Лехан като със своя съпруга. И тя беше възприела ролята на негова жена. Аз бях просто едно необходимо зло: наследница и кобила за разплод. Но не можех да виня Лехан. Тя беше възпитавана да изпълнява именно подобна роля: да бъде съпруга и господарка на къщата, да ръководи домакинството. Всички ние бяхме обучавани за това от малки. Въпреки това аз не бях поела тази роля.