Лехан изтълкува мълчанието ми като нямо обвинение. Внезапно се изправи и се обърна към мен. Лицето й пламтеше.
— Само се погледни! Кога се изкъпа за последно? Откога не си сменяла дрехите си? Вонята, която се разнася от теб, е отвратителна. Ти си позор за семейството ни! Нищо чудно, че Искан те отбягва сега, когато най-после носиш детето му. Последните няколко пъти едва се насили да те види. Трябваше да дойде при мен, за да се подготви. Аз му помогнах.
Тя шляпна ръка върху устата си, не можейки да повярва какво беше изрекла на глас току-що. Очите й се разшириха от ужас.
— Внимавай, мила сестро — казах бавно. — Не знаеш с какво си играеш. — Не бях ядосана, а само изпълнена с неописуема мъка. Не знаех как да спася Лехан от лапите на Искан.
Тя се обърна и побягна в къщата. Дълго време седях неподвижно, взирайки се в отворената врата, сякаш можех да я призова обратно с погледа си. Аз я доведох тук, в къщата на Искан. Аз бях виновна, че е в опасност. Оаки на Анджи ме преследваше, течеше във вените ми. През детството си често се чувствах по-силна, след като бях пила вода от извора, дори и ако бяха минали много луни. Сега сякаш не можех да се отърва от нечистотията; от мръсотията, пулсираща в собствената ми кръв. Щях да повлека всички със себе си в тинята. Дори и нероденото ми дете.
He изпитвах особена радост от предстоящата поява на сина ми. Същевременно страховете ми за бременността и самото раждане утихнаха. Ако се стигнеше до смъртта ми, щях да се освободя от цялата тази вина и страдание. Раждането все повече наближаваше и нищо лошо не сполетя нито мен, нито детето ми. Една нощ, когато на небето грееше пълна луна, Искан се върна у дома по късните часове. Предположих, че повече не може да издържи далеч от Анджи. Той се нуждаеше от силите и виденията на извора. Чух гласа на Искан, който се придвижваше из къщата, за да провери дали всичко е наред. Навсякъде беше придружаван от сладкия глас на Лехан, която му разясняваше всичко, което беше направила в негово отсъствие. Тогава звуците на цината и тилана се разнесоха през отворения прозорец и нахлуха в стаята ми. Те вечеряха и пиеха в сенчестата стая. Можех да сляза и да се присъединя към тях. Нищо не ме спираше. Със сигурност ядяха вкусни ястия, които Искан беше донесъл от Ареко.
Лежах в леглото си, галейки изопнатия си корем с едната си ръка и тананикайки в синхрон с музиката. Беше стара мелодия, една от любимите на майка ми. Не исках да вечерям с убиеца й.
След полунощ Искан влезе в стаята ми и ме събуди. В ръката си държеше лампа, която остави на масата до леглото ми. Надигнах се сред възглавниците, но той не ми обърна внимание.
— Каква гледка. — Сбърчи нос. — И миризма. Точно както ми каза Лехан. Вече не се ли грижиш за себе си? Помни, че си майката на бъдещия ми син.
— Него не го е грижа как изглеждам — казах аз. Искан се усмихна подигравателно и се приближи до леглото. Погледна ме с тъмните си пронизващи очи.
— Всичко ли е наред с детето?
Кимнах колебливо.
— Наближава ли раждането?
— Така мисля. Разбира се, ти не ми позволяваш да говоря с някоя жена, която да попитам за съвет, но едва ли остава много време.
— Имаш нужда от доула. Разбира се. Ще го уредя. — Произнесе го с пълно безразличие, сякаш беше поредното досадно приготовление, необходимо за осигуряването на безопасността на наследника му. Той се изтегна, отпуснат като домашна котка. — Силата на Анджи тече във вените ми. Колко ми липсваше изворната вода! Колко ми липсваха силата и виденията й! Толкова неща трябваше да се изградят в Ареко и двореца. Наложи се Анджи да почака. Но сега настъпи дългоочакваният момент, Кабира. — Той се усмихна и приседна на ръба на леглото. Да не би да искаше да ме обладае? Покровителствено обвих корема си с ръце. — Сега имам много съюзници. И е в тяхна изгода да получа колкото може повече власт. Време е да стана везир.
— А баща ти? — попитах, припомняйки си приветливия белокос старец, който беше присъствал на сватбата.
— Той е стар. — Искан се ухили. — Мисля, че смъртта чука на вратата му. Дори би могло да се каже, че я видях. — Той се изкикоти на шегата си, но аз зяпнах. Искан говореше за най-голямото оаки от всички други. Отцеубийството. Той видя, че разбрах смисъла на думите му, и кимна, сякаш току-що ми беше споделил забавна тайна. — Само трябва да почакам, докато оаки на Анджи е в най-силната си фаза. Тогава ще пия и ще посетя баща си, а когато на следващия ден го намерят мъртъв, никой няма да заподозре нещо друго, освен че на стареца му е дошло времето да си отиде. — Той изсумтя. — Естествено, зърнах истинската му смърт. Нямаш представа колко надалеч в бъдещето е! Каква упорита костенурка е този мъж! Ще трябва да придърпам по-близо смъртта му.