— Той ще ти позволи да видиш Корин, ако само се съвземеш и се държиш както трябва. — В гласа й се усещаше смесица от жал и презрение.
Вдигнах очи, но Лехан избегна погледа ми. Тя завъртя пръстена на лявата си ръка, голям зелен камък, обрамчен от злато, очевидно подарък от Искан. До този момент не изпитвах нищо друго, освен отчаяние и безгранична скръб, но внезапно яростна омраза избухна вътре в мен. Беше толкова силна, че се разтресох. Исках да проговоря, но всички тези съкрушителни емоции се бяха натикали в гърлото ми и не можех да продумам нищичко.
— Кабира, държиш се като луда жена. Не разбираш ли, че той просто иска най-доброто за сина си? Една неуравновесена майка би могла да нарани детето си… или по-лошо. — Но тя не вярваше напълно на собствените си думи. Иначе щеше да ме погледне в очите.
— Знаеш ли с кого си лягаш всяка вечер? — думите се изтръгнаха от гърлото ми, дрезгави от дните и нощите на викане и беснеене. Не свалях поглед от Лехан, докато с мъка се закрепих на краката си. Кожата на кокалчетата ми отново се разкъса и раните, които си бях причинила от блъскане по стените с юмруците си, започнаха да кървят. — Знаеш ли чий член те кара да стенеш като разгонена кучка?
Лехан се измъкна през вратата и се опита да я затвори зад себе си, но аз бях твърде бърза и се стрелнах като змия, за да вкарам крака си в малкия процеп на вратата, преди да може да я затвори напълно. Точно в този миг осъзнах, че тя беше дошла при мен, без да каже на никого. Отвън не я чакаха слуги. Лесно я избутах и разтворих вратата. Винаги съм била по-силна от Лехан. Крехката малка Лехан с лъскава коса и блестяща кожа.
— Не само че прие в леглото си съпруга на сестра си, което само по себе си е оаки. Ти спиш с убиеца на майка ни. Допускаш в леглото си убиеца на баща ни. Разтваряш краката си за мъжа, който уби брат ни и сестра ни.
Лехан се беше вторачила в мен — най-после срещна погледа ми с очи, разширени от ужас. Сграбчих ръката й и я повлякох обратно в стаята. После затворих вратата зад нас. Наклоних лицето си близо до нейното.
— Слушай сега, малка Лехан, малка курво Лехан, слушай внимателно! Искан ме накара да му разкрия тайните на Анджи и намери нова употреба за забранената й вода. Тя му позволява да убива, без да оставя следи. — Виждах как пръски от слюнката ми падаха върху лицето й, но тя не се опита да ги изтрие.
— Ти си полудяла — прошепна тя, но не можеше да отлепи очи от лицето ми, като полевка, вцепенена от отровна змия, неспособна да се помръдне.
— Наистина ли? Кажи ми, малка Лехан, малка играчке на Искан, везирът жив ли е? Или Искан вече е осъществил плана си да убие и собствения си баща? Може би везирът е починал в съня си?
Тя пребледня.
— Той… вчера той беше известен, че почитаемият везир е починал в съня си. — Опита се да се отдръпне. — Но той беше стар. Може просто да си отгатнала.
Продължавах да я държа за ръката.
— Възможно е. Но кажи ми — Искан посети ли баща си деня преди смъртта му? И да не би да е бил денят след пълната луна?
Мълчанието й беше достатъчен отговор. Усмихнах се и отворих широко очи. Сигурно съм изглеждала напълно обезумяла.
— Точно така. Точно така, малка Лехан. Спомни си. Луната намаляваше ли, когато семейството ни умря? Знаеш, че намаляваше — виждам го по очите ти. Когато лежах болна в леглото си, Лехан, когато Искан насила изтръгна първото ни дете от утробата ми. Мислиш, че си единствената, с която утолява похотта си, но първо облада мен, малка курво, обладавал ме е много пъти. А след това уби детето ни, семейството ми, както и всички деца от женски пол, които заченах преди Корин. Защо мислиш, че се държа по този начин?
Сега плачеше с дълбоки ридания, които караха цялото й тяло да се сгърчва, и сълзи и сополи се стичаха по съвършеното й лице. О, как ми се искаше Искан да може да я види в този момент! Бях толкова отдалечена от собствените си мисли и сетива, че протегнах показалец, за да хвана една сълза от бузата й, и го близнах.
— Но… но защо се омъжи за него? — успя да ме попита между хълцанията си. — Никой не те е принуждавал! Кабира, защо влезе сама в този капан? — Тя сграбчи свободната ми ръка и силно я стисна със съкрушено изражение на лицето.
Изучавах като омагьосана сгърчените й черти, понеже за пръв път не изглеждаше красива, а червена, подпухнала и грозна — грозна!
— Вината е твоя, не го ли разбираш? — Наклоних глава на една страна. — Той заплашваше живота ти. Ако изпълнех заръките му, щеше да те пощади. Направих го заради теб, малка кучко. И като благодарност трябва да слушам как те кара да стенеш нощ след нощ. Като благодарност ми обърна гръб и му помогна да ми отнеме детето. Кажи ми — ще изпиташ ли такова удоволствие, когато те обладае тази вечер? Когато ближе нежните ти млади гърди, ще се наслаждаваш ли както преди? Духовете на починалите се разхождат из тези коридори. Наблюдават те. Видели са всяко твое дело, чули са всеки стон. Мама и татко, Агин и Тихе. Можеш ли да си ги представиш пред себе си? Добре. Тогава си помисли как почиташ паметта им. Опитах се да те предупредя, така че не се оправдавай с неведението си. — Отстраних ръката й и я бутнах. Плюх на пода до краката й. — Едно нещо знаеше без никакво съмнение. Че той ми е съпруг. Нищо не може да промени този факт.