Избутах я извън стаята. Тя не се възпротиви. Затръшнах вратата и се строполих на пода. За миг цялата ми енергия се изцеди. Затътрих се към ъгъла си и обвих главата си с ръце. Почувствах мигновено удовлетворение, виждайки как целият свят на Лехан се срива около нея. Отмъщението циркулираше из цялото ми тяло като най-сладкия мед. Но не след дълго в устата и гърлото ми остана само пареща горчилка. И спалнята ми беше празна. И нищо, съвсем нищо не можеше да ми донесе утеха.
Същата вечер Искан я намери. Беше се обесила с колана от стария елек на Агин. Той веднага разбра причината, откара ме в стаята й и ме принуди да сваля тялото й, да го измия и облека за погребението. Никога няма да забравя как изглеждаше. Никога няма да забравя кой е виновен за смъртта й.
— Не разбираш ли, че само влоши още повече положението си? — каза Искан, клатейки глава. — Сега не ти остана никой. Хайде, Кабира, време е да престанеш с това упорство. Ако започнеш да се държиш като покорната жена, която очаквах от самото начало, ще ти позволя да виждаш Корин и ще те отрупам с разкошни одежди и накити. Вече си съпруга на везира. Грандиозният ми план скоро ще бъде пуснат в ход. Ще разширя къщата, има толкова неща, които трябва да се направят. Ще имам нужда от няколко синове. Ако правиш каквото ти кажа, ще се срещаш често с тях и те ще те наричат „майко“.
Не ми оставаше друго. Нямаше за какво да се боря. Затова се превърнах в Кабира, първата съпруга на везира, и това беше животът ми през следващите четиресет години.
Гарай
Другите робини в нощния лагер в Харера ми дадоха един съвет: „Ако крещиш и го дращиш, само ще влошиш положението си. Преструвай се, че ти доставя наслада, и ще му станеш любимка. Тогава може да получиш специални привилегии. Това е най-доброто, на което такива като нас могат да се надяват“.
Аз се надявах на нещо по-добро. Но последвах съвета им. Вече ми беше от полза.
Разбира се, че бях уплашена. Страхувах се, откакто ме заловиха. Не смеех да окажа никаква съпротива. Не го направих и когато мъжете дойдоха посред нощ, за да похитят мен и сестрите ми, докато спяхме. Сигурно ни бяха дебнали дълго време. Нападнаха ни, когато се отделихме от клана за няколко дни, за да събираме лечебни билки на юг от пустинята Мейрем. Никой заселник не смее да стъпи в пустинята. Там щяхме да бъдем в безопасност. Но не предполагахме, че ни дебне някаква опасност, и не бяхме нащрек. Все още се проклинам. Трябваше да бъда по-бдителна.
Мъжете се страхуваха от нас. Те вярваха, че сме могъщи жрици, които биха могли да ги убият с една-единствена думичка. Те са от ония хора, които се страхуват от всичко, което не разбират. Затова запушиха устите ни и завързаха ръцете ни. Бързо ни поведоха на юг, непрестанно на юг, често под булото на нощта. Търговията с роби е незаконна в северните земи. В едно село бяхме продадени на южни търговци на роби с дълги коси и големи бради. Пристигнахме на едно място — чух, че го наричат Харера, — едно ужасно място, зловонно и нечисто. Разделиха ме от сестрите ми. Не плакахме. Не ни бяха останали сълзи.
На пазара за роби бях завързана здраво за един кол на платформа до още няколко млади жени. Всички идвахме от различни земи, което си личеше от разнородния цвят на кожата и косите ни. Аз бях единствената с бяла коса и сиви очи. Мъжете около платформата разговаряха помежду си и сочеха към мен. От жестовете и погледите им разбрах, че съм ценна: най-добрата им стока.
Търгът започна. Оставиха ме за самия край. Искаха всички очи да са насочени към мен. В Харера слънцето беше безжалостно — никога не бях изпитвала подобна горещина. Устните ми бяха сухи и напукани. Фустата прилепваше към тялото ми заради неспирно леещата се пот.
Един мъж се приближи до платформата. Беше облечен в синьо и бяло. Висок и слаб, но с широки рамене и гъста тъмна коса. Устните му бяха много червени. Той беше единственият, който ме гледаше в очите. Наблюдаваше ме дълго време. След това извика един от търговците на роби.